Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Беше се опитвала да ни предаде във Венеция — каза съвсем ниско Анунциата, водеща просякинята за ръка.
— Така, мое съкровище — каза Луала. — Тя и никой друг е поставила Антонио и Франциско по следите ни… Ха, ха, ха! — подзе тя със своя сардоничен смях — аз го въведох в лъжливи дири. Ние успяхме да им убегнем!
— И дали те са се отказали от преследването?
— Не се занимавай повече с тях, мое съкровище! Невъзможно е да ни намерят в тази тълпа.
— О, свети Марко! — каза старата просякиня учудена, — погледни тия две коли с коне, обкичени със злато и сребро. Погледни тия блестящи накити, тия шапки с пера! Богатите имат всичко, каквото пожелаят. Виж тия конници! Ето, не забелязваш ли оня! Той прилича на твоя Марино, но не е той!
— Ние вече, добра Луала — каза младото момиче с отчаяние, — припознавахме три пъти напразно Марино пред църквата Св. Петър. Аз се надявам да го видя пак.
— Ела, Анунциата — отговори просякинята. — Ако днес не намерим някоя следа от Марино в Рим, ще напуснем свещения град.
При тия думи тя помъкна младото момиче към тълпата.
— Спри, спри се, да бягаме! — извика внезапно Анунциата, обзета от ужас. — Видях ги…
— Кого видя, мое съкровище? Кого видя?
— Двамата шпиони от Венеция!
— Как, Антонио и Франциско?
— Да, това са те. Разхождат се край статуята на Мадоната.
— Ти виждаш видение, мое дете…
— Погледнете там, ви казвам! Антонио даже се обръща към нас.
— О, света Богородице! — извика старата жена. — Това е той. Да се възползваме от това, че колите и конниците ни крият от техните очи. Може би не ще ни видят.
Едва двете жени бяха променили пътя, напущайки Корзо и връщайки се към Виа де Кондоти, когато един разкошен екипаж, теглен от четири черни коня, проникна от Виа де Фонтанела в голямата алея.
Конете, великолепно оседлани, удряха с грациозност предните си крака в земята пред колата, която не можеше да напредва бързо всред толкова коли, които се трупаха на това място.
Щом тълпата позна граф Санта Рока, мъжете и жените коленичеха пред екипажа и хиляди гласове го акламираха с ентусиазъм.
— Да живее граф Санта Рока! Да живее благодетелят на крайбрежните жители! — носеше се от всички страни.
Старата Луала и Анунциата останаха неподвижни, занемели от учудване. Те бяха притиснати от тълпата, която се блъскаше да види знатните лица, които се намираха в колата. Двете жени също гледаха изумени, но когато колата, която си бе пробила път, отмина…
— Марино, мой Марино! — извика внезапно един глас от навалицата…
Том втори
1. Омраза и любов
Негърът, когато напусна апартамента на дожесата, бе много радостен. Радваше се не за това, че държеше в ръцете си пълна кесия жълтици, а за това, че бе спечелил доверието на владетелката и си казваше:
— Добре ще я наредя аз нея…
Дожесата желаеше да му говори в полунощ. Разполагаше с още няколко часа, които можеше добре да използува.
Първата му грижа бе да отиде и да купи от един овощар на площада Сан Марко няколко вкусни плодове, които постави в джобовете на широкия си панталон. После той се върна в палата на дожовете, успокоен изпълнен със сигурност.
Великият капитан действително бе заповядал на лакеите да оставят негърът да влиза и излиза когато пожелае. Горо не можа да сдържи една усмивка, когато мина край тях, изправен и горд.
Той може да проникне, без да бъде обезпокояван, до полуосветените коридори на палата, които водеха до затвора. Достигна най-после до стълбата, което водеше към Моста на въздишките.
Никой не следеше наоколо. Мъртва тишина окръжаваше Горо. Действително, тези места не се оживяваха преди да настъпи един късен нощен час, когато Съветът на тримата започваше своите заседания и караше да изпълняват заповедите му.
Негърът се приближи до желязната врата, която извеждаше до Моста на въздишките. Бе отворена. Той се промъкна със сръчността на котка върху тясното мостче. Погледна плахо през парапета чернеещия се Орфано и не можа да сдържи едно потреперване при вида на тази водна гробница, където бяха загинали толкова невинни.
— Предпочитам ешафода или бесилката — си каза той, — тук е много страшно!
Горо отвори предпазливо и втората желязна врата, страхувайки се да не го следи някой, и слезе по стълбата, която водеше към „позите“ — подземните затвори.
Стъпалата бяха широки и сухи до „стените на истината“, но по-надолу ставаха хлъзгави и една ужасна миризма се издигаше от тях, като даваше да се разбере положението, в което се намираха нещастните затворници.