Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Малко по малко слънцето прогони мъглата и тримата бегълци ясно видяха града.
— Колибата на стария Джеронимо — каза Горо, — е вън от града, върху дюната. Той е рибар и лодкар едновременно. Започнал е да остарява и се ограничава да лови риба за да нахрани себе си и жена си.
Негърът подкара лодката край кейовете на града.
— Познаваш ли го добре, Горо? Уверен ли си, че ще бъдем в сигурност при него? — попита старата.
— Старият Джеронимо — отговори негърът, — ще приеме Луала и Анунциата, Горо го обещава. Лозика, неговата жена, е също така милостива. За нещастие, тя е една ужасна бъбрица. Луала и Анунциата ще трябва да мълчат пред нея, понеже, ако й открият и най-малкото нещо, цяла Джорджия ще знае след един час кои сте и защо сте дошли тука. Тя често идва във Венеция да продава риба.
— Благодаря за предупреждението ти, синко — отговори Луала и се отпусна наново върху пейката на гондолата.
Те се движеха покрай покрития с растения бряг и, внезапно лодката допря до дъното.
— Горо ще пренесе Луала и Анунциата на сушата — каза негърът. — Колибата на Джеронимо се намира наблизо!
Той забоде греблото в пясъка и примъкна гондолата към брега. После взе с здравите си ръце Анунциата и я постави леко върху земята, която бе покрита с пясък и малки мидени черупки. Същото стори и с Луала.
Двете жени благодариха на негъра, че бе ги спасил.
— Нека Луала и Анунциата ме последват бързо — каза им той. — Горо трябва да се завърне във Венеция, за да не го подозира никой. Що се отнася за Луала и Анунциата, никой не ги познава тук и те трябва да направят всичко възможно да пристигнат по-рано в Рим.
Горо забърза крачките си. Щом пресякоха дюната, забелязаха пред тях, раздалечени една от друга, няколко ниски колиби. Пред една от тях стоеше стар рибар. Пред него беше опъната голяма мрежа върху дървени колчета и, изглеждаше, че той е зает с поправката й.
Когато видя да се приближават негърът и двете жени, той изостави работата.
Горо издигна ръка във въздуха.
— Ей, Джеронимо — извика той, — дядо Джеронимо!
— Какво виждам? Но това си ти, Горо — каза старецът изненадан. — Откъде идеш?
— От Венеция, дядо, направо от Венеция — отговори негърът.
Тия думи, произнесени с висок глас, привлякоха на прага на вратата жената на рибаря, която приготвяше сутрешната супа.
— Я гледай, негърът — каза тя и побърза да запита: — Кого ни водите тук?
— Една стара жена от Венеция и нейната дъщеря — отговори Горо, стискайки радостно ръката на стария рибар, който поздрави от своя страна младата Анунциата и старата Луала. — Те искат да отидат до Брандоло, където имат роднини.
— Роднини в Брандоло ли? — каза Лозика, доближавайки се до гостите и любезно разглеждайки ги. — Знаете ли, че и аз съм от Брандоло и че там няма даже новородено, което да не познавам!
Негърът се смути за момент.
— Ние не отиваме точно в Брандоло, — каза старата просякиня, за да постави край на мъчителното мълчание, което беше предизвикано от думите на Лозика, — на няколко мили от Брандоло.
— Искате да кажете Валто, рибарско село? — подзе неуморно жената на рибаря.
— Точно там. Синьората го каза — прибави Горо. — Но нека първо Джеронимо сподели своя обяд с двете пътнички. Що се отнася за Горо, той ще трябва да се върне. Кога, Джеронимо, ще може да тръгнем за Брандоло?
Старият рибар хвърли поглед към небето, за да види откъде иде вятърът.
— След няколко часа ще можем да тръгнем — отговори той, — вятърът е благоприятен.
— Добре, Горо имай доверие в Джеронимо. Довиждане, Джеронимо! Довиждане, Лозика!
— Ела да закусиш с нас, Горо — каза добрият рибар, докато неговата жена разглеждаше старата и Анунциата.
— Друг път, Джеронимо! — му викна негърът, поздравявайки всички и връщайки се бързо към морето.
— Влезте вкъщи, бъдете като у дома си! — каза Лозика.
— Цяла нощ ли сте пътували?
— Моята дъщеря беше болна и сега има нужда от наглеждане — каза Луала. — Ела, Анунциата. Тази добра жена ни позволи да споделим техния обяд!
— Седнете тук — каза Лозика, — и ако искате, поспете малко.
Тя отведе гостите си до една пейка поставена срещу стената, под иконите, на страна от една стара голяма маса.
— Струва ми се, че вече съм ви виждала! — каза тя.
— Твърде е възможно — отговори просякинята с безразличен тон.
— Ехе, вие имате много красива дъщеря — подзе Лозика, гледайки внимателно Анунциата и Луала, като че ли ги сравняваше. — Можете да се гордеете с нея!
— Тя е моето съкровище, моето скъпо малко съкровище! — каза Луала.