Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Анунциата започна да се безпокои. Тя чувстваше, че тази жена, от която Горо ги беше предупредил да се пазят, започваше да става недоверчива.
Лозика потърси няколко малки панички, в които насипа супа, и покани мъжа си и гостите.
— Значи желаете да отидете в Брандоло, или по вярно във Валто! Не каза ли негърът, че там имате роднини?
— Имам един брат във Валто — отговори Луала. — Той е лодкар. Искам да изкарам при него малкото дни, които остава да живея.
— Имате брат? И той ще ви прибере при себе си, вас и дъщерята ви? Какво благородство от негова страна! Как се нарича той? Джеронимо може да ви заведе чак при него, понеже познава повечето от лодкарите във Валто!
— Благодаря — отговори Луала, — зная колибата му.
Казвайки това, тя почна като Анунциата лакомо да яде супата си.
У старата Лозика, напротив, любопитството изглежда, бе задушило апетита.
— Не мога да си спомня, къде съм ви виждала — каза след минутно мълчание. — Забелязвам, че колкото остарявам, толкова паметта ми отслабва!
— Успокой се — каза тогава Джеронимо. — Аз ще ти кажа, къде си виждала госпожата: във Венеция, пред църквата Сан Марко. Познах я веднага!
Луала трябваше да употреби усилие над себе си, за да прикрие изненадата, която предизвикаха тия думи. Анунциата побледня и изтърва лъжицата си.
— Пред църквата „Сан Марко“! Ти имаш право, Джеронимо — прибави Лозика. — Да, там съм я виждала. Не седяхте ли винаги до един от стълбовете на църквата?
— За да искам милостиня; това е истина. Аз съм бедна — каза Луала, виждайки че е безполезно да отрича. — Но сега, когато моето малко съкровище се разболя, а аз вече нямам сили, нашата съдба е окаяна!
— Вярвам ви — каза старият рибар. — Знаете ли, какво говорят хората? Казват, че вие сте имали у дома си пълни чанти с картини и че нямало нужда да просите!
— О, Боже! — извика Луала, сключвайки ръце с гневно движение. Колко хората обичат да сплетничат за себеподобните си!
— Да, те разказват неща, които едва може да се повярват — каза жената на рибаря, която бе изяла супата си и бе се изправила до масата.
— Ще отида да приготвя лодката, — каза рибарят. — След един час ние можем да тръгнем!
— Не мислете, че ние ви караме да работите без нищо, понеже сме бедни — му каза старата просякиня. — Вие ще бъдете добре заплатен.
— Запазете си вашите няколко стотинки, бабо — отговори Джеронимо, напущайки стаята.
— Аз ще отида утре във Венеция с една пълна мрежа скумрии, — каза Лозика.
— Ако тя отиде да ни предаде — каза съвсем тихо, Анунциата загрижена.
— Ако вие поостанете, още, на драго сърце, ще ви дам по една риба — продължи Лозика.
— Вие сте една добра жена — отговори старата просякиня. — Горо е имал право, когато ни увери, че ние ще намерим съчувствие у вас.
— Кажете ми искрено — попита любопитната жена. — Това момиче истинска ваша дъщеря ли е?
— Какво ви кара да ми задавате този въпрос? Аз действително съм вече стара — каза просякинята смеейки се, — но на младини изглеждах като Анунциата, която ми е истинска дъщеря.
— Света Богородице, колко е чудно! — каза Лозика. — Тя е така красива, че човек би казал, че е от аристократически произход. Но това е едно предимство. Тя сигурно прилича тогава на баща си?
— Да, на добрия си баща — отговори Луала. — Бедният човек! Той почива в земята отдавна!
— Но какво може да прави това хубаво младо момиче във Валто?
— Тя ще върши работа, която е подходяща на нейната възраст. Ще плете мрежи. О, да знаете, колко е сръчна и работлива!
— Тя ще залинее във Валто — подзе Лозика. — Вярвайте ми мила, тази паланчица не е мястото, което и трябва. Тя още има страдалчески вид. Вие не трябваше да е водите през нощта тук.
— Горо не е винаги свободен — отговори Луала.
— Аз се чувствувам вече твърде добре — потвърди Анунциата.
— И не ще ли се върнете пак във Венеция? — попита бъбрицата.
— Не ми се вярва — отговори Луала. — Не ми се вярва. Колко време ще е нужно, за да стигнем в Брандоло?
— Ако вятърът е благоприятен, за четвърт час — каза Лозика. — Ще пресечете лагуните. Това е един път познат на старите лодкари, които пренасят зеленчуци в Брандоло. Казвате, че сте били във Валто.
— Не сме ходили там от седем-осем години! — каза Луала.
Най-сетне старият Джеронимо влезе.
Старата просякиня се зарадва, че се освобождаваше от този разпит. Анунциата се изправи обезпокоена от новата опасност, която ги заплашваше. Но образът на Марино изпъкваше непрестанно в нейното въображение, като пътеводна звезда в мрачната нощ, като утешител и съветник.