Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Обвързани бяха с някакви особени закони, с правила на природата, които сякаш си играеха с принципите на причина и следствие. Ако се бяха возили на фургон, преходът през Лабиринтите щеше безпогрешно да ги изведе на сух път. Първичните елементи гарантираха неподатлива на никаква промяна връзка през Лабиринтите. Земя към земя, въздух към въздух, вода към вода.
Кълп беше чувал за някои Върховни магове, които — според мълвата — намирали начин да измамят тези закони, а може би боговете и други асценденти също притежаваха такова знание. Но това бе толкова над възможностите на един нисш кадрови маг, колкото сечивата на един ковач огре за някой уплашен котарак.
Другата му грижа беше тежестта на самата задача. Да издърпа шепа приятели през своя Лабиринт беше трудно, но все пак възможно. „Но цял кораб!“ Беше се надявал, че ще намери вдъхновение, след като навлезе в самия Лабиринт на Мийнас, мълния някаква, носеща му просто и елегантно решение. „С цялото изящество на поезията. Не беше ли казал самият Фишър Кел’Тат веднъж, че поезията и магьосничеството са двете остриета на ножа, забит във всякое сърце? Къде се дянаха тогава магическите ми напеви?“
Кълп с горчивина си призна, че в Мийнас се чувства толкова глупаво, колкото и в капитанската каюта. „Изкуството на илюзията само по себе си е прелест. Все трябва да съществува начин… да се измъкнем с хитрина. Това, което е реално спрямо нереалното, е синергията в смъртния ум. А по-могъщите сили? Възможно ли е самата реалност да бъде излъгана с утвърждаването на нереалност?“
Викът на сетивата му се изостри. Кълп вече не беше сам. Гъстият, подпухнал въздух на Лабиринта Мийнас — където сенките се бяха втъкали като вътък от стъклени нишки и да се приплъзнеш между тях означаваше да изпиташ тръпнещ екстаз — беше започнал да се издува, а сетне — да се огъва, сякаш се приближаваше нещо огромно и изтласкваше въздуха пред себе си. И каквото и да представляваше това нещо, идваше бързо.
Внезапна мисъл изпълни ума на мага. Нещо повече, мисълта притежаваше… елегантност. „Кълна се в пръстчетата на Тогг, дали бих могъл да го направя? Усилващ се натиск, тънка пукнатинка, малко течение, малко напор… Гуглата да ме вземе, не е вода, но почти.“
„Дано!“
Видя как Хеборик подскочи изненадано и удари главата си в ниската греда на каютата. Кълп отново се плъзна в тялото си и изпъшка хрипливо.
— Трябва да тръгваме, Хеборик. Кажи на всички да се приготвят!
Старецът се затърка по тила с чукана на ръката си.
— За какво да се приготвят?
— За всичко.
Кълп се измъкна отново и мислено се изкатери обратно до пристана си в Мийнас.
Нежеланото се приближаваше, сила с такава мощ, че караше въздуха да тръпне. Магът видя как сенките наоколо завибрираха и започнаха да се размиват. Усети ярост, сбираща се във въздуха и в глинестата земя под нозете му. Онова, което навлизаше в този Лабиринт, беше привлякло вниманието на „… нещо… Сенкотрон ли, Хрътките ли… или навярно Лабиринтите наистина са живи същества.“ Все едно, то продължаваше да се приближава с нагло презрение.
Изведнъж Кълп си спомни за ритуала на Сормо, който ги беше вкарал в Лабиринта на Т’лан Имасс край Хисар. „О, Гуглата да ме вземе дано, соултейкън или д’айвърс… но такава мощ! Кой, в името на Бездната, може да притежава такава мощ?“ Можеше да се сети само за двама: Аномандър Рейк, Сина на Тъмата, и Озрик. И двамата соултейкън, и двамата — изключително нагли. Сигурен беше, че ако бяха други, приказките за делата им щяха да са стигнали до ушите му. „Воините говорят за герои. Маговете — за асценденти.“ Щеше да го е чул.
Рейк се намираше на Дженабакъз, а за Озрик разправяха, че е заминал на един континент далече на юг преди цяло столетие. „Какво пък, може да се е върнало копелето с ледения поглед.“ Тъй или иначе, щеше да го разбере.
Съществото се появи. Притиснат въображаемо по корем в меката земя, Кълп изви врат и се взря към небето.
Драконът се носеше ниско над земята. Външността му опровергаваше всякаква представа за драконско същество. „Нито е Рейк, нито е Озрик.“ С грамадни кокали, покрит със съсухрена кожа като на акула. Разтегът на крилете му надвишаваше многократно дори този на Сина на Тъмата… „в чиито жили тече кръвта на драконска богиня“, а в самите криле нямаше и помен от плавно и гъвкаво изящество; костните ребра по тях бяха с много стави, свързани в безумни съчетания, като премазано крило на прилеп; всяка възлеста става стърчеше изпъкнала под изпънатата напукана кожа. Главата на дракона бе колкото широка, толкова и дълга, като на пепелянка, очите — високо на черепа. Нямаше изпъкнало чело — черепът се скосяваше надолу към зъбчатата основа, почти заровена в мускулите на врата и долната челюст.