Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Отърси се от това тягостно чувство, спря за миг на площадката, след което отвори вратата и влезе.
— Колко са, колко е зле, откога?
Бюрото, от масивен сив мрамор от Блуроуз, почти преграждаше входа към приемната — обхващаше цялата ширина на помещението освен тясното пространство от дясната страна. Секретарят още не беше вдигнал глава от счетоводните си книги. След малко продължи:
— Отговори на тези въпроси, а после ни кажи къде и колко си готов да платиш, и дали това е еднократно, или те интересуват редовни ежемесечни посещения? И имай предвид, че в момента не приемаме контракти.
— Не.
Секретарят остави перото и вдигна глава. Тъмните очички лъснаха под сключените рунтави вежди. Оцапаните с мастило пръсти подръпнаха носа, който бе започнал да трепери, сякаш се канеше да закиха.
— Не отговаряме.
— За какво?
— За нищо. — Отново се почеса по носа. — И не приемаме никакви заявления повече, тъй че ако си дошъл да връчваш заявление, по-добре напусни.
— Какво заявление бих могъл да ви нося? — попита Бъг.
— Всякакво. Войнствените жилищни дружества трябва да изчакат на опашката като всеки друг.
— Никакво заявление нямам.
— Значи не сме го направили ние, изобщо не сме били там, чул си погрешно, бил е някой друг.
— Тук съм от името на господаря си, който желае да се срещне с гилдията ви, за да обсъдите контракт.
— Осигурени сме. Повече контракти не приемаме…
— Цената е без значение — прекъсна го Бъг и добави с усмивка: — В разумни граници.
— А, значи е от значение. Току-виж границите ни се оказали неразумни. Често се оказва така, знаеш ли.
— Не вярвам господарят ми да се интересува от плъхове.
— Тогава е луд… но интересен. Управителният съвет ще се събере тази вечер по друг въпрос. На господаря ти ще се отдели малко време в края на съвещанието, ще го отбележа в графика. Нещо друго?
— Не. По кое време?
— Нощната камбана, не по-късно. Закъснее ли, ще остане извън вратата на залата. Гледай да го разбере.
— Господарят ми винаги е точен.
Секретарят направи гримаса.
— Охо, сериозно е? Горко ти. Хайде, да те няма. Имам работа.
Бъг изведнъж се надвеси над бюрото и тикна два пръста в очите на секретаря. Съпротива нямаше. Мъжът дръпна глава назад и се намръщи.
— Хитро — усмихна се Бъг и се отдръпна. — Моите комплименти към магьосника на гилдията.
— Какво ме издаде? — попита секретарят, докато Бъг отваряше вратата.
Слугата го погледна през рамо.
— Твърде много приличаш на плъх, което издава манията на създателя ти. Все пак илюзията е превъзходна.
— Не са ме разкривали от десетилетия. Кой в името на Блудния си ти?
— За този въпрос — отвърна Бъг, докато се обръщаше, — ще трябва да внесеш заявление.
— Почакай! Кой е господарят ти?
Бъг махна с ръка и тръшна вратата. Слезе по стъпалата и сви надясно. Предстоеше му дълго ходене до кариерата, а както беше предсказал Техол, денят бе горещ и ставаше все по-горещ.
Брис бе поканен на среща с Цеда в Цеданса, залата на плочите. Слезе по последните няколко стъпала до площадката и тръгна по издигнатия пасаж. Куру Кан обикаляше разсеяно на отсрещната платформа и мърмореше нещо.
— Цеда — подвикна му Брис. — Искали сте да ме видите?
— Неприятно, Финад, всичко е много неприятно. Противи се на всякакво разбиране. Трябва ми по-бистър ум. С други думи — не моят. Елате тук. Слушайте.
Брис никога не го беше виждал толкова угрижен и разтревожен.
— Какво се е случило?
— Всяка Крепост, Финад. Хаос. Видях трансформация. Ето, вижте сам. Плочата на Осите, Долменът. Виждате ли? Някаква фигура, присвита в основата му. Вързана с вериги за менхира. Всичко е замъглено от дим, дим, който затъпява ума ми. Долменът е узурпиран.
Брис погледна плочата. Фигурата беше призрачна и гледката му се замъгляваше, колкото повече се взираше в нея.
— От кого?
— Странник. Външен.
— Бог?
Куру Кан заразтрива с пръсти набръчканото си чело, без да спира да крачи.
— Да. Не. В представата си за боговете ние не влагаме никаква стойност. Парвенюта, които са нищо в сравнение с Крепостите. Повечето от тях дори не са реални, само проекции на човешките желания и надежди. И страхове. — И добави: — Разбира се, понякога повече не е необходимо.
— Какво имате предвид?
Куру Кан поклати глава.
— И Крепостта на Азата, това страшно ме безпокои. Централната плоча, Сърцекамъкът, усещате ли го? Сърцекамъкът на Азат, приятелю, е мъртъв. Другите плочи, струпани около него, от края, затягат обръча, както кръвта се сбира около ранено тяло. Кулата е пробита. Порталът е без охрана. Трябва да отидете до квадратната кула заради мен, Финад. И отидете въоръжен.