Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
Нямаше представа как точно ще постъпи, когато го намери.
МИКАЕЛ СЕ СЪБУДИ в седем и половина в неделя сутринта от звъненето на телефона. Протегна сънено ръка и го вдигна.
– Добро утро – поздрави го Ерика Бергер.
– Мм – отвърна Микаел.
– Сам ли си?
– За съжаление.
– Тогава ти предлагам да влезеш под душа и да сложиш кафе. След пет минути ще те посетят.
– Така ли?
– Паоло Роберто.
– Боксьорът? Кралят от Кунгсан?[67]
– Същият. Обади ми се. Разговаряхме половин час.
– Защо?
– Защо ми се обади? Ами, познаваме се и се поздравяваме, когато се видим. Веднъж му взех дълго интервю, когато участваше във филма на Хилдебранс[68]. Срещали сме се случайно от време на време през годините.
– Не знаех. Въпросът обаче е защо ще ме посещава?
– Защото… е, мисля, че е по-добре сам да ти обясни.
МИКАЕЛ ЕДВА БЕ УСПЯЛ да излезе от душа и да си обуе панталоните, когато Паоло Роберто позвъни на вратата. Отвори му и го покани да се настани на масата за хранене, докато намери чиста риза и направи две чаши двойно еспресо, което поднесе с чаена лъжичка мляко.
– Искали сте да говорите с мен?
– Ерика Бергер го предложи.
– Добре, слушам.
– Познавам Лисбет Саландер.
Микаел вдигна вежди.
– Така ли?
– Останах леко изненадан, когато Ерика Бергер ми каза, че и вие я познавате.
– Най-добре е да започнете отначало.
– Добре. Нещата стоят по следния начин. Прибрах се завчера след едномесечно пребиваване в Ню Йорк и видях лицето на Лисбет на всяко проклето рекламно табло на вестниците. Пишат какви ли не проклети глупости по неин адрес. Няма нито един проклетник, който да каже добра дума.
– Три пъти успяхте да кажете „проклет“.
Паоло се разсмя.
– Съжалявам. Но съм дяволски ядосан. Всъщност позвъних на Ерика, защото имах нужда да поговоря с някого, а не знаех с кого. Тъй като въпросният журналист от Еншеде е работил в „Милениум“ и тъй като познавам Ерика, реших да се обадя на нея.
– Окей.
– Даже и Саландер да е полудяла и да е извършила всичко, което полицията твърди, то все пак трябва някой да я защити. Гражданите на тази страна имат определени права и никой не трябва да остане нечут.
– И аз така мисля.
– И Ерика каза така. Когато ѝ се обадих, очаквах всички вие от „Милениум“ също да искате главата ѝ, като се има предвид, че онзи журналист Даг Свенсон е работил за вас. Но Ерика ми каза, че ти вярваш в невинността на Лисбет.
– Познавам Лисбет Саландер. Трудно ми е да си я представя в ролята на луда убийца.
Паоло внезапно се разсмя.
– Тя е дяволски шантава мадама… Но е една от добрите. Харесвам я.
– Откъде я познавате?
– Боксирам се с нея, откакто стана на седемнайсет.
МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ЗАТВОРИ ОЧИ за десет секунди, преди отново да вдигне глава и да погледне Паоло Роберто. Както обикновено, Лисбет Саландер беше пълна с изненади.
– Естествено. Лисбет Саландер се боксира с Паоло Роберто. Вие сте от една и съща категория.
– Не се шегувам.
– Вярвам ви. Веднъж Лисбет ми разказа, че се боксира с момчетата от някакъв клуб.
– Нека ви разкажа как стоят нещата. Преди десет години започнах работа като помощник-треньор на юношите, които искаха да се боксират в клуба „Синкенс“. По това време вече бях наложил се боксьор и човекът, който ръководеше юношите, смяташе, че ще привлека нови момчета. Затова ходех следобед и се боксирах с тях.
– Ясно.
– Стана така, че останах цяло лято и за кратко през есента. Те направиха цяла кампания с плакати и т.н. А аз се опитвах да привлека юношите да пробват да се побоксират. Дойдоха доста момчета на 15–16-годишна възраст и малко по-големи. Много от тях бяха имигранти. Боксът бе добра алтернатива на това да вилнеят из града. Мен питай, знам го от личен опит.
– Ясно.
– И така един ден цъфна това кльощаво момиче. Знаете как изглежда. Влезе в клуба и каза, че иска да се боксира.
– Мога да си представя сцената.
– Момчетата, които бяха два пъти по-тежки и значително по-едри от нея, направо си умряха от смях. Аз също се разкикотих. Нямахме лоши намерения, просто искахме малко да я подразним. В клуба членуват и жени. Казах нещо глупаво от сорта, че дребните мацки се боксират в четвъртък, или нещо подобно.
– Предполагам, че тя не се е смяла.
– Не, не се смя. Погледна ме с черните си очи. След това се протегна и взе чифт боксьорски ръкавици, които някой бе оставил на това място. Не бяха затегнати и бяха твърде големи за нея. Ние с момчетата продължихме да се хилим. Разбирате ли?
– Не звучи добре.
Паоло Роберто отново се засмя.
– Тъй като аз бях треньорът, излязох напред и замахнах няколко пъти на шега към нея.