Генерал Висбрук бавно свали писмото и челюстите му се стегнаха.
— Да разбирам ли, че ни напускате, началник? — гласът му леко потрепери.
Беше същата зала, както в деня, в който Глокта пристигна в Дагоска. Превъзходната мозайка, майсторски изработените гравюри, полираната маса, всичко беше окъпано в ярката светлина на настъпващия ден, която нахлуваше през високите прозорци. Управителният съвет обаче сериозно се е свил. Висбрук, с провиснали бузи над колосаната яка на извезаната с ширити куртка, и хадиш Кадия, свлечен на стола си, бяха единствените останали от управата на града. Никомо Коска стоеше отстрани, облегнат на стената до прозорците, и чоплеше ноктите си.
Глокта въздъхна дълбоко.
— Архилекторът ме вика… да давам обяснения.
Висбрук прихна в писклив смях.
— Незнайно защо, но в главата ми изниква само представа за плъхове, които напускат горяща къща.
Уместна метафора, но само при условие че плъховете бягат от пламъците единствено за да се хвърлят после сами в касапницата.
— Е, стига, генерале — Коска облегна глава на стената. — Началникът нямаше нужда да ни показва това писмо. Можеше просто да се изниже посред нощ, както би постъпил всеки разумен човек. Аз бих направил точно така.
— Позволете ми да нехая напълно за онова, което вие бихте направили — изгледа го подигравателно Висбрук. — Положението ни е критично. Външните стени са разбити, а с тях и шансовете ни да издържим още дълго на обсадата. Гетото гъмжи от гуркулски войници. Всяка нощ правим изненадващи рейдове от портите на централната част на града. Изгаряме по някой и друг таран. Избиваме часовите им, докато спят. И всяка сутрин те докарват още оборудване. Съвсем скоро ще разчистят колибите и ще сглобят катапултите си в града. А скоро след това ще бъдем подложени на обстрел със запалителни снаряди! — той посочи с пръст през прозореца. — Оттам могат да улучат дори Цитаделата! Утре тази зала може да се сдобие с нова мебел — скала с размерите на градинска барака за инструменти!
— Съвсем наясно съм с положението — троснато заяви Глокта. През последните няколко дни миризмата на страх и паника стана толкова осезаема, че и мъртвите я надушват. — Но заповедта на архилектора е пределно ясна. Градът да се защитава до последния човек. Никаква капитулация.
Висбрук увеси рамене.
— Капитулацията не е изход. — Изправи се, направи вял опит да приглади униформата си и прибра стола под масата.
Глокта почти го съжали. Той може би заслужава съжаление, но за жалост изразходвах целия си последен резерв за човек, който не го заслужаваше — Карлот дан Айдър.
— Позволете да ви дам съвет като запознат с обстановката в гуркулския затвор. Ако градът падне, горещо ви препоръчвам да предпочетете сам да сложите край на живота си пред възможността да бъдете пленен.
Очите на генерал Висбрук се разшириха за момент, но той веднага сведе поглед към прекрасната мозайка на пода и преглътна мъчително. Глокта се изненада да види горчива усмивка на устните му, когато вдигна глава.
— Не това си представях, когато постъпвах в армията.
Глокта потупа крака си с бастуна и устните му се разтеглиха в злобна усмивка.
— Аз бих могъл да кажа същото. Какво пише Столикус? „Вербуващият сержант продава мечти, но доставя кошмари.“
— Съвсем уместно казано.
— Ако от това ще ви стане по-леко, генерале, съмнявам се, че моята съдба ще е по-приятна от вашата.
