Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

А зеленото... мисли си за зеленото, смъмри се Жозефин, погледна към дърветата, моравите, пейките. Поеми с пълни гърди хлоро-фила, зелената омара на листака. Напълни очите си със зеленината на тревата, с крилото на патиците, които се носят по изумрудената вода, с цветната кофичка на детето, което поръсва със стръкчета трева пясъчните фигурки. Зеленото, свързано с живота, надеждата, често символизира рая, но е по-добре да му нямаме много вяра, ако е с по-тъмен, почти черен нюанс. Да се пазя от чернилката, която изпълва главата ми. Да се пазя от черните сажди на гнева, които ми отнемат въздуха. Тя ми е сестра, това е сестра ми, която страда. Длъжна съм да й помогна. Да я увия в бяло наметало. От светлина. Какво ми става? Преди, когато тя ме водеше за носа, не се нервирах. Не изпадах в мрачни настроения и жлъчката не ме тормозеше. Подчинявах се. Свеждах очи. Изчервявах се. Червеното, цветът на смъртта и на страстта, палачите са носели червени дрехи, кръстоносците са имали червени кръстове на гърдите. Червени са били и роклите на блудниците, на жените прелюбодейки. Червената кръв на жената, която се еманципира и се гневи... Променям се. Пораствам като бунтуваща се пубертетка, която бясно се съпротивлява срещу установените авторитети. Тя се разсмя. Започвам да живея за себе си, правя списък на новите си чувства, преценявам ги, слагам ги на кантара, студено ми е и ми е горещо, откъсвам се от Ирис, отдръпвам се яростно като дете, но се отдръпвам.

Дю Геклен припкаше напред-назад край нея. Подтичваше, навел муцуна до земята, поемаше миризмите. Залепил нос към следите на събратята, които го бяха изпреварили по пътя, напредваше, описваше различни по големина кръгове. Но неизменно се връщаше към нея. Тя беше център на живота му. На дневна светлина по хълбоците му личаха ивици зараснала розова плът, болезнена на вид като кожата на хората с тежки изгаряния, а на муцуната си имаше две черни резки, все едно че носеше маската на Зоро. Тичешком се отдалечаваше, налиташе да подуши някое куче, вдигаше крак при храстите, препикаваше паднала на земята клонка, отново се втурваше напред, отново се връщаше, пречкаше се в краката й, все едно се срещаха след дълга раздяла.

- Престани, Дю Геклен, ще ме събориш!

Той я гледаше с обожание, тя го потърка гальовно по муцуната, по влажния нос, по ушите. Залепен за нея, направи три крачки, преплитайки крака с нейните, притиснал масивните си рамене до бедрата й, и отново се втурна напред да души и да търси, хвана във въздуха падащо листо. Втурваше се толкова бързо и рязко, че я плашеше, също така рязко заковаваше на място, надушил спотайваща се плячка.

Тя видя отдалеч Ерве Льофлок-Пинел и господин Ван ден Брок, които вървяха по брега на езерото. Значи са приятели. Разхождат се двамата в неделя. Оставят жените и децата вкъщи, за да си говорят по мъжки. Антоан никога не водеше „мъжки“ разговори. Той нямаше приятел. Беше единак. Любопитно й стана да разбере за какво си говорят. Двамата си бяха метнали на раменете червени пуловери. Все едно бяха братя, еднакво облечени от майка си. Угрижено поклащаха глави. Май не бяха на едно мнение. Борсата? Вложения? Антоан нямаше късмет на борсата. Всеки път, щом хвърлеше око на „сигурни“ ценни книжа, обещаващи бърза и сигурна печалба, те се сриваха. Това беше думата, която той употребяваше. Беше вложил всичките си спестявания в книжа на „Евротунел“ и се задоволи единствено да обяви, че те „ужасно се сринали“. А сега й крадеше събраните точки от „Интермарше“! Горкият Тонио! Бездомник, който живее в метрото и се разнася с найлонови торбички, които пълни с крадени провизии. Някой ден ще звънне на вратата ми да иска храна и подслон... и ще го приема. Отнасяше се спокойно към подобна възможност. Беше свикнала с мисълта за неговото завръщане. Призракът му вече не я плашеше. Очакваше едва ли не с нетърпение Тонио да се върне. Да се свърши с тази неяснота. Най-ужасното е да си в неведение.