Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Хоп, и се врътват, хоп, и си тръгват.
А аз оставам.
Когато паднеше здрач, тя взимаше бинокъла и започваше да наднича в живота на съседите. Така убиваше времето, докато станеше време за лягане. Обещаваше си: утре ще се оправят нещата, ще звънна пак на Марсел Гробз, сигурно вече ще вдигне телефона, ще намери начин как да измъкна парите си оттук.
Марсел Гробз... Нейната последна и единствена карта.
В късния следобед тази неделя Жозефин, която бе прекарала целия ден в ровене из книгите за историята на отречените и обругани райета на одеждите на кармелитите, реши да си почине и да изведе Дю Геклен на разходка.
Целия следобед Ирис не стана от канапето в хола. Гледаше телевизия и бъбреше по телефона, масажираше краката и ръцете си с крем, притиснала слушалката към рамото си. Ще ми изцапа цялото канапе с този мазен крем, изнедоволства Жозефин, когато мина покрай сестра си към кухнята да си направи чаша чай. Когато мина за втори път, Ирис продължаваше да виси на телефона и да зяпа телевизора. Мишел Дрюкер беше поканил в предаването си Селин Дион. Ирис вече бе стигнала с масажа до предмишниците си. При последното й минаване Ирис беше сменила позата си и вършеше едновременно три неща: гледаше телевизия, говореше по телефона и правеше упражнения за стягане на седалищните мускули.
- Не... Не е лошо при сестра ми. Интериорът не е особено изискан, но не е толкова зле... Предпочитам да съм тук вместо вкъщи в компанията на Кармен, която се чуди как да се разпне на кръста в името на моето спасение! Повече не мога да я понасям. Такава лепка, ама лепка...
Жозефин стисна ожесточено дръжката на чайника и разля половината вряла вода по плота.
Зое бе помолила да я пусне да отиде на кино, ще си дойда навреме за вечеря, обещавам, готова съм по всичко за понеделник, вторник и сряда. А кога ще ти остане време да ми обясниш защо се муси толкова дълго, защо се беше настроила срещу мен и се държеше с такава омраза, попита мислено Жозефин. Зое се преоблече шест пъти, след всяка смяна на дрехите нахълтваше при Жозефин и питаше: „Така добре ли е? Не ми ли прави голям задника?“; „А така много ли ми се очертават дебелите бедра?“; „Дали да си вържа косата, или да не я връзвам?“; „Ботушките ли да обуя, или балеринки-те?“ Сновеше напред-назад, коментираше въпроса откъм коридора, появяваше се пред майка си в нов вид и с нов въпрос и пречеше на Жозефин да се съсредоточи. Дискриминация чрез райета. Действителна подходяа история, за да илюстрира главата за цветовете.
В края на лятото на 1250 година монасите кармелити пристигат в Париж. Те носят кафяви роби и наметала на бели и кафяви или бели и черни райета. Избухва скандал! В средновековието райетата имат лоша слава. Те са отредени за недоброжелателните, Каин, Юда, за изменниците, осъдените, незаконородените. В Париж клетите монаси станали за присмех. Наричали ги „разчертаните братя“, често ставали жертва на обиди и физическа разправа. Уподобявали ги на дявола. Когато се разминавали с тях, парижани показвали рога над челата си, криели лицата си. Настанили ги близо до един метох и монасите потърсили убежище при сестрите, но те не ги допуснали в своята обител.
Конфликтът продължил трийсет и седем години. През 1287-а на празника на Мария-Магдалена най-сетне те се отказали от „разчертаното“ наметало, което оттогава заменили с бяло.
- Сложи си бяла тениска - я посъветва Жозефин, раздвоена между XIII и XXI век. - Добре стои и върви с всичко.
- Мислиш ли... - отвърна Зое колебливо.
И пак я остави, за да изпробва нещо друго.
Свит на кравай в краката й, Дю Геклен дремеше. Жозефин затвори книгите, разтри носа си с два пръста, което при нея бе знак за преумора, и реши, че малко чист въздух ще й се отразя добре. Пропусна сутрешното тичане. Ирис не престана да се оплаква, да предъвква все същите въпроси за несигурното си бъдеще.
Жозефин стана, облече сако, мина през хола, показа с жест, че излиза. Ирис отговори, отдалечила леко слушалката от ухото си, и продължи разговора.
Жозефин тресна вратата и слезе тичешком по стълбището.
Гневът я завладяваше с нарастваща сила, по-черен от гъст въглищен дим. Чувстваше, че ще се задуши. Дали ще се стигне дотам да се заключвам в стаята си, за да имам малко спокойствие? Да си правя чай и да минавам безшумно по паркета, за да не смутя дърдоренето й по телефона? Гневът й се разпали и черният дим замъгли мозъка й. Ирис не си беше мръднала пръста нито да сложи масата за закуска, нито да разтреби. Беше поискала филийките й да са препечени до златисто, по възможност без да са прегорени, и се осведоми дали нямат хубав мед от скъпарския гастроном „Едиар“.