Когато боговете се смеят

Посред нощ Настя се събуди и по навик опипа с ръка пода до дивана, за да провери дали кученцето е на мястото си. Не намери топлото рунтаво телце и в първата секунда се уплаши, после си спомни, че кученцето вече го няма. Сърцето й отново се сви, очите й се напълниха със сълзи. Страхуваше се да не би да не се овладее, затова тихичко стана и на пръсти отиде в кухнята, за да не събуди мъжа си. Погледът й се натъкна на топчицата, която се търкаляше на пода. Нещо толкова силно я стисна за гърлото, че Настя се олюля и инстинктивно се хвана за шията. Няколко пъти жално изхлипа, после вдиша дълбоко и задържа дъха си. Това помогна. Тя се наведе, взе топчицата и замислено я повъртя в ръцете си. Дали да я изхвърли в кофата за боклук, за да не й попада пред очите и да не буди спомени за веселото гальовно същество, което внезапно се бе появило в дома й и също тъй внезапно изчезна? Не, нека си стои. Да стои именно като спомен. Беше им хубаво с Момъка, вярно, малко в повечко им идваха грижите, но пък колко радост и топлина им донесе той. Защо трябва да се отрича от тези спомени? Това сега е част от живота им, част от душите им, затова не бива да го изхвърлят от себе си и да се преструват, че никога не се е случвало. Случи се. И трябва да благодари на съдбата, задето й изпрати това преживяване. И радостта от докосването на грапавото топло езиче до ръцете и лицето й, и страха, когато кученцето се разболя, и болката, когато й го отнемаха. Колко е хубаво, че то се зарадва на стопанина си и веднага забрави и нея, и Льошка! Нима щеше да е по-добре, ако то не разбираше защо този чужд чичко го взема на ръце и го отнася, ако плачеше, ако се дърпаше и уплашено поглеждаше към Льоша, молейки за помощ? Нима тя иска сега кученцето отново да плаче от тъга по нея, както плачеше за своя стопанин? Не, тя не иска това. По-добре напълно да я забрави, стига да се чувства добре, стига да е щастливо.