Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
Хлопна входната врата — ученикът си отиде. Настя като куршум излетя до кухнята и се втурна към печката.
— Льош, какво да хапна? — попита тя, лакомо надничайки под капаците на тенджерите и тиганите. — Ей сега ще умра от глад.
— Почакай, Ася.
Чистяков изрече това толкова сериозно, че тя се уплаши. Нещо се е случило. Нещо лошо…
— Какво има, Льошенка? — с треперещ глас, едва-едва промълви тя.
— Ася… С една дума, той се обади.
— Кой?!
— Стопанинът. Стопанинът на нашия Момък. Всеки момент ще дойде.
— Как… Ама буквално сега ли?
— Буквално сега.
— Ще дойде и… ще го вземе?
— Да, Асенка. Ей сега ще дойде и ще си го вземе.
— А защо не е дошъл по-рано?
Тя задаваше ненужни въпроси, сякаш ако не се намереше убедителен отговор на тях, всичко щеше да си остане, както преди, и никой нямаше да й вземе кученцето. Настя разбираше, че се държи глупаво, но продължаваше да се хваща за митичната сламка.
— Човекът е възрастен, самотен, получил е сърдечен удар, извикал е „Бърза помощ“. Докато са го изнасяли с носилка от апартамента, кученцето е изскочило на стълбището и никой не го е забелязал. Той оставил на съседите ключ, помолил ги да наглеждат кученцето, а те на другия ден го посетили в болницата и казали, че кученцето го няма в апартамента. Вчера го изписали, а днес той отишъл до магазина и видял твоята обява. Ася, ама недей така, хайде, стига…
Тя се извърна, за да скрие сълзите си. Но внезапно скочи като подхвърлена от пружина и се втурна в хола, където Момъка яростно воюваше с кокала играчка, който Настя му бе купила днес от зоомагазина. Настя грабна кученцето и зарови лице в гъстата му козина. За последен път да се притисне до него, да вдиша миризмата му, да го целуне по черното влажно носле, по кръглите лъскави очички…
— Мъничкият ми, слънчице мое — бърбореше тя, — пухкавото ми зайченце. Сега ще те вземат и аз никога вече няма да те видя. Ще се върнеш при стопанина си и скоро ще ме забравиш, сякаш никога не ме е имало в живота ти. Ще ми е мъчно за тебе, рошаво мое съкровище, лястовичке моя, кученце мое миличко.
Кученцето радостно ближеше бузите и ръцете й. Това вече Настя не можеше да понесе. Остави Момъка на пода и се върна в кухнята.
— Льоша, когато той дойде, ще отида в банята и няма да изляза, докато всичко свърши, бива ли? Не мога, сърцето ми ще се пръсне…
Тя отново се разплака, похлупила като дете лицето си с длани.
— Ася, Асенка, мила моя, недей така. — Чистяков я галеше по главата и тресящите се рамене. — Успокой се. Нали от самото начало знаеше, че рано или късно това ще се случи. Трябва да се радваме, че човекът намери своето изгубено куче — та това е такова щастие за него! А кучето намери предишния си стопанин, за когото е тъгувало. И това е щастие. Спомни си само как плачеше нощем, как тъгуваше за стопанина си, значи го обича. Много е хубаво, че отново ще се срещнат и ще бъдат заедно. Хайде, Ася, стегни се, не бива така.
Тя вдигна мокрото си зачервено лице и погледна мъжа си.
— Добре, ами ние с тебе? Ами аз? Нали и аз го обичам. Защо стана така, Льоша? Защо трябваше да се привържа към него, а после да ми го вземат? Не е правилно! Нека той да остави Момъка на нас, а да си купи друго куче. Или ние да му подарим. Момъка вече свикна с нас, той ни обича, защо трябва да го даваме?
— Ася, не бъди егоистка. Този човек цял живот е имал кучета, той умее да ги гледа и възпитава. При всяко положение Момъка ще се чувства по-добре с него. А ти с твоята работа и твоя мързел изобщо не бива да гледаш животно, това би означавало да го обречеш на страдания.
На вратата се позвъни, Настя се изтръгна от ръцете на Алексей и тръгна към банята.
— Ася, остани — строго каза мъжът й. — Не бива така. Предай кученцето на стопанина му, поговори си с него, сбогувай се с Момъка. Всичко трябва да стане по човешки.
— Не мога! — истерично извика тя, шмугна се в банята и затръшна вратата след себе си.
Пусна водата, като отви крана докрай, но шумът на силната струя вода, която удряше по дъното на ваната, не можа да заглуши силните й ридания и те се чуваха в антрето. До нея достигаха откъслечни думи от разговора:
— Извинявайте… жена ми… много се натъжи… свикнахме… обикнахме…