Когато боговете се смеят

Рубцов избърса устните си със салфетка и стана.

— Довърши си обяда спокойно, аз ще платя. Трябва да вървя.

Довърши си обяда спокойно… Да бе, ще го довършиш, как, като залъкът ти засяда на гърлото? Проклет да е денят, когато служителят в отдела за борба с икономическите престъпления майор Сурин преглеждаше иззетите при обиск документи на фирмата, чийто собственик беше някой си Роман Дмитриевич Рубцов. В документите далеч не всичко беше наред и при правилно тълкуване на намереното биха се породили повече от достатъчно основания за подвеждане на Рубцов под наказателна отговорност. Беше деветдесет и втора година, Сурин нямаше пари, заплатите се изплащаха нередовно, рафтовете на магазините радваха окото с девствена чистота, а толкова му се искаше да живее добре! Да ходи на курорт в чужбина, да кара мощна красива кола, да живее в просторен апартамент. Казват, че човек е слаб и лесно се поддава на изкушения. Изкушението беше голямо и майор Сурин не устоя.

— Не ме зарадва това, което видях във вашата документация — предпазливо каза той на собственика на фирмата.

— Мен пък не ме радва фактът, че сте го видели — спокойно реагира Рубцов. — Дали мога някак да намаля остротата на вашето зрение?

Въпросът беше зададен, дойде редът на Сурин. Трябваше да отговори. И майорът не се колеба дълго — нали всъщност бе очаквал този въпрос, бе искал да го чуе и определено знаеше какво трябва да отговори. Е, почти определено.

— Това е вече почти медицина — полушеговито отговори Василий, — а медицинските услуги днес са скъпи.

— Знам това.

Разбраха се. Като взе огромен за онези времена подкуп, Сурин беше сигурен, че с това отношенията му с Рубцов приключват, но сметките му излязоха криви. Доста бързо Сурин съобрази, че не само той притежава компромат срещу Рубцов, но и Рубцов на свой ред притежава информация, чието огласяване майор Сурин би искал да избегне. Веднъж предложеният и приет подкуп бе обвързал здраво и двамата. Рубцов му отправяше молби, които повече приличаха на заповеди, Сурин ги изпълняваше и получаваше пари за това. Бързо свикна да ги харчи и често се случваше парите да не му стигат, затова, получавайки поредната заповед-молба, Василий Никанорович се мръщеше, не му се искаше да я изпълни, но веднага си спомняше за недостроената вила, за желанието си да смени колата с по-нов модел или за даденото на жена му обещание да я изпрати с децата на Средиземно море.

Времето течеше, длъжностите и местоработата на Сурин се сменяха, той получаваше поредните чинове, но до него все така стоеше Рубцов — източник на доходи и същевременно източник на постоянна заплаха. И полковник Сурин нищо не можеше да направи. Отношенията им се бяха укрепили и нямаше как да бъдат разрушени. Поне самият Василий Никанорович не знаеше как да го направи, без да навреди на себе си, на кариерата и на финансовото си положение.