Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
Кирил Яровой… Няма как, налага се да изпълнява.
Днес ми се обади тя, моята кралица. Толкова дълго чаках — та нали тя беше обещала да ми се обади и аз вярвах, че ще удържи на думата си. Моята кралица не може да бъде нечестна, тя не може да има каквито и да било недостатъци.
— Получи ли парите? — попита тя с възхитителния си глас.
— Не още, но тя ще плати, непременно ще плати, чувствам го. Скоро ще стане.
— Разчитам на теб. Нали знаеш, в този живот нямам на кого да разчитам, освен на теб. Надявам се да не измамиш доверието ми.
— В никакъв случай. Исках да те попитам… Защо продаваш костюма си? Наистина ли нямаш никакви пари?
— Никакви.
— Аз ще го откупя. Той ще остане твой.
— Няма нужда…
— Не, има. Искам да ти доставя удоволствие.
— Благодаря. Ти си ми единственият приятел. Вярваш ли ми?
— Вярвам ти.
Дали й вярвам? Боже мой, та аз съм готов живота си да дам за нея. И ще направя всичко възможно и невъзможно Плетньова да плати. Нарочно поисках от нея двеста хиляди долара — страшно много пари, никаква касета със секс не струва толкова, ако не става дума за известни политици. Но аз очаквам тя да започне да се пазари. Разбира се, ще отстъпя, постепенно ще намаля цената — тогава тя ще бъде щастлива, че е успяла поне нещо да си спести, и непременно ще плати.
Гледам се в огледалото и виждам в него Костя, своя загинал брат. Все повече и повече заприличвам на него, раменете ми се разширяват, мускулите заякват, косата изсветлява и се сгъстява. Костя живее у мен — силен, обичан от момичетата, весел, преуспял. Въпреки късогледството вече няколко месеца не нося очилата си, макар да не виждам много добре. Затова пък без очилата приликата ми с Костя все повече се засилва. Тези промени с всеки ден стават все по-явни, особено след като моята кралица ме удостои със съгласието си да приеме помощта ми. След десет дни, когато се върнат от отпуск, родителите ми няма да ме познаят, ще им се стори, че малкият Кира е изчезнал някъде, а вместо него се е появил Костя. Интересно как ли ще приемат това?
На вратата се звъни и това прекъсва размислите ми. Никого не очаквам — никой не идва при мен, освен съседите, които мама помоли да ме наглеждат, за да не се разболея или да не остана гладен. Сигурно е някой от тях.
Но през вратата нахълтват трима мъже, двамата веднага ми извиват ръцете, а третият завира в лицето ми червена книжка, в която има снимка, гербов печат и страшните думи: Министерство на вътрешните работи на Руската федерация. Не успявам да прочета нищо повече — от болка в ръцете и гърба ми притъмнява пред очите.
— Интерпол! Провеждахме специално мероприятие в района на станция „Новокузнецкая“ на метрото и вие, гражданино Яровой, привлякохте вниманието ни. Кой сте вие и какво правехте там? Защо носехте видеокамера? Какво снимахте? Отговаряйте бързо!
Много ме боли, не разбирам какво става, не знам какво значи „специално мероприятие“, но съм убеден в едно: трябва да запазя касетите, защото тези касети са залогът за моето щастие. И за щастието на моята кралица.
— Нищо такова… — успявам да смотолевя. — Нищо не съм снимал.
— Защо си носел камера? — пита ме единият от онези, които са зад гърба ми. Не виждам лицата им, само усещам смрадта им — смесица от пот, агресия и тъп стремеж да угодят на началството си на всяка цена.
— Просто така. Защо, не може ли?
Хватката отслабва малко, сега вече мога да се поизправя, но все още не мога да мърдам ръцете си.
— Повтарям, ако не си чул добре — казва пак мъжът, който е застанал пред мен, — ние провеждахме спецоперация. Ти трябва да ни кажеш какво правеше в този район, кого видя и кого засне.
— Нищо не съм видял… и нищо не съм снимал. Честна дума.
— Ще проверим. Къде е камерата ти?
Не смятам да отговарям, но силно ме удрят в корема, аз падам, едва успявам да стана. Сега ме държи само един, а другите двама претърсват стаята и намират камерата.
— Колко касети засне?
— Нали ви казвам, изобщо нищо не съм снимал…
Но те сякаш не ме чуват, претърсват чекмеджетата на бюрото, рафтовете на гардероба, преравят чантата и сака ми. Намират всичко.
Надявам се, че сега ще си тръгнат. Още не всичко е загубено, ще направя нов запис — та нали тази уличница Плетньова продължава да се среща със своя любовник. А може да успея да получа парите и без нов запис — нали вече й предадох образец от стоката, тя не би трябвало да има основания да се съмнява в качествата й.