Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Жена ми е направо несравнима, като дойде ред да се търси квартира — рече Вик, като нежно се усмихна на Мелинда. — Отлично познава града и околността, така че моят съвет е да се оставите в нейни ръце. — Широко се усмихна на Карпентър.

Карпентър кимна бавно, като че ли мислеше за нещо друго.

— Трикси, иди в другата стая — раздразнено рече Мелинда. Трикси беше седнала насред пода и ги гледаше с ококорени очи.

— Нека преди това да я запознаем с нашия гост — намеси се Вик, като стана и нежно дръпна Трикси за ръцете, за да я изправи. — Трикси, това е мистър Карпентър. Дъщеря ми Биатрис.

— Здравей! — усмихна се Карпентър, но не стана от мястото си.

— Здравейте! — отвърна Трикси. — Татко, не може ли да остана?

— Не сега, душко. Послушай мама. Мистър Карпентър сигурно пак ще ни дойде на гости. Върви сега навън, а след малко ще си довършим играта.

Вик отиде да й отвори вратата към градината. Като се извърна, улови косия поглед на Карпентър. Усмихна се.

— В това хубаво време нека поне да поиграе на чист въздух… О, погледнете! — Вик взе от масата тетрадката на Трикси. — Не ти ли се струва, че се е справила много добре на тая страница? — попита той Мелинда. — Сравни с писаното миналата седмица. — Отвори тетрадката на по-предна страница, за да й покаже.

Мелинда се опита да прояви интерес и доста добре й се удаде.

— Да, наистина.

— Уча дъщеря си на краснопис — обясни Вик на Карпентър. — Едва тръгна на училище и веднага я сложиха в по-горен клас. — С усмивка на задоволство той запрелиства тетрадката на Трикси.

Карпентър се осведоми колко е годишна Трикси и какво е най-често времето в Литъл Уесли, след което се накани да си ходи.

— Време ми е вече. Боя се, че ще трябва да ме закарате до супермаркета — обърна се той към Мелинда.

— О, не се притеснявайте за това! А можем да минем и край оная къща в гората, за която стана дума.

— Където беше отседнал Чарли — уточни Вик.

— Именно — отвърна Мелинда.

— Трябва пак да ни навестите — рече Вик на Карпентър. — Надявам се, че ще останете доволен от престоя си тук. „Кенингтън“ е хубава клиника. Тук много се гордеем с нея.

— Благодаря ви за поканата.

Вик го проследи с поглед, докато Мелинда подкара колата, и отиде да довърши играта с Трикси. Завари цялата ливада осеяна с топки.

— Докъде бяхме стигнали?

Продължиха играта и той даваше на Трикси напътствия, които в по-голямата си част минаваха покрай ушите й, но мислите му бяха изцяло заети с Карпентър. Беше по-добре Мелинда да не усети, че е заподозрял нещо. Още повече, че можеше и да греши и Карпентър да се окаже просто психиатър, и толкова. Но щеше ли един обикновен психиатър да се качи в колата на една непозната жена и да тръгне с нея да си търси квартира? Малко вероятно. Едно обаче беше сигурно. Карпентър не беше неин тип мъж. Беше обладан от оная вътрешна съсредоточеност, която гарантира неподатливост към всякакви волности. И все пак беше много хубав мъж. Точно на такъв би се спряло едно детективско бюро. Вик отново се опита да си спомни дали не го е виждал по улиците на Литъл Уесли. Определено не.