Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Да?

— Как мислите, какво е причинило смъртта на Де Лайл?

— Какво мисля ли? Не знам. Сигурно е получил мускулен спазъм. Или пък е влязъл много надълбоко.

Тъмнокафявите очи на Дон го пронизваха — или поне се опитваха.

— Това ли е всичко?

— А вие как мислите? — попита Вик, като се мъчеше да се задържи върху един халтав камък. Беше стъпил по-ниско на брега и Дон стърчеше доста над него. Дон не се решаваше. Явно се страхуваше, не му достигаше кураж.

— Мисля, че е много възможно да е ваша работа — сякаш между другото отвърна Дон.

Вик леко се изсмя.

— Не познахте.

Дон замълча, но не откъсна поглед от него.

— Доколкото ми е известно, някои смятаха, че съм убил и Малкълм Макрей.

— Не и аз.

— Браво на вас.

— Но това не ми попречи да си помисля, че история като тази не се раздухва току-така — додаде Дон, като натърти накрая.

— Чудно ми е колко много хора приеха нещата сериозно. Ралф Гоздън май беше загубил ума и дума от страх, а?

— Чудното е, че всичко това ви доставя такова удоволствие — вече без усмивка каза Дон.

Вик бавно заизкачва брега, до болка отегчен от разговора.

— Вие, изглежда, споделяте мнението на моята жена, че аз съм убил Де Лайл — рече той.

— Точно така.

— Да не искате да кажете, че сте ясновидец? Че можете да проникнете в незримото? А може би просто имате силно развито писателско въображение? — подкачи го Вик.

— Ще се изправите ли пред детектор на лъжата, за да докажете невинността си? — Дон започваше да се ядосва. Езикът му беше надебелял от трите чаши силен алкохол.

— Защо не. — Вик вече едва се сдържаше. Дали това внезапно изопване на нервите идеше от досада или пък от неприязън? Навярно и от двете.

— Особняк сте вие, мистър Ван Алън.

— А вие сте грубиян.

Сега и двамата стояха на равното. Вик забеляза как костеливата ръка на Дон се стегна около празната чаша. Нямаше да се изненада, ако я хвърлеше по него. Затова любезно му се усмихна.

— Мистър Ван Алън, не ме интересува какво мислите за мен, нито ще съжалявам, ако повече не се видим.

Вик се изсмя.

— Какво съвпадение!

— Но така или иначе, ще се видим отново.

— Няма как да го избегнете, освен ако не се преместите от Литъл Уесли. — Вик изчака, но Дон не отвърна, само го изгледа. — Няма ли да отидем при дамите? — Вик тръгна към къщата и Дон го последва.

Съжаляваше, че допусна да бъде рязък с Дон, не му беше в характера, но от друга страна, може би така беше по-добре. Защото даде на Дон да разбере, че е способен да прояви гняв, най-нормален човешки гняв, стига да го предизвикат. И Дон набързо подви опашка. При цялата му настъпателност тая вечер не му вървеше.

— Защо не останете на вечеря? — любезно предложи Вик, като се върнаха в хола.

— Ами… жена ви нека каже… но, като че ли… — заусуква го Джун.

— О, не се безпокойте, с удоволствие ще приготвя нещо за хапване — рече Вик. — Доколкото си спомням, имахме някакви пържоли.

Мелинда седеше с намусена физиономия на дивана и не го подкрепи, така че явно вечерята пропадаше.