Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Доставяше му голямо удоволствие да се занимава с Трикси. От години си беше мислил как ще й помага най-напред по аритметика, алгебра и геометрия, а после сигурно и по тригонометрия и висша математика. Винаги беше виждал същината на родителския дълг и на семейния живот изобщо като препредаване на общочовешката мъдрост от поколение на поколение — така както птиците учат своите малки да летят. Въпреки това обаче заниманията с Трикси извадиха на бял свят някои не особено приятни факти и главно станаха причина по-ясно да си даде сметка, че води двойствен живот, че приятелството му с Хорас и Фил се дължи на тяхното незнание. И затова се почувствува по-виновен, отколкото за смъртта на Де Лайл.

Мислеше за тия неща, докато гледаше как пухкавата неопитна ръчичка на Трикси се мъчи да изпише цял ред „б“-та, „в“-та или „р“-та. „А — бъ — въ — гъ — дъ — е — жъ — зъ — и — к — л — м“23, тананикаше си от време на време Трикси, за да си отдъхне от мъката на краснописа — азбуката си я знаеше отдавна. А Вик се опитваше да си отговори на въпроса, който го тормозеше от четири-пет години насам — накъде вървят отношенията му с Мелинда и какъв развой иска той самият. Беше факт, че искаше да живеят заедно, но също така беше факт, че тя не го привличаше като жена. Не че му беше противна. Просто чувствуваше, че може да мине — физически — и без нея, без която и да било жена изобщо, до края на живота си. Знаеше ли го и преди да убие Де Лайл? Не помнеше. Убийството беше като вододел в живота му и някак трудно му беше да си спомни как се е чувствувал преди това. Помнеше само черния заплетен възел от задръжки и погнуса в душата си, който убийството сякаш беше развързало. Сега се чувствуваше по-спокоен, направо щастлив. Не се виждаше като престъпник или психопат. Също както оная вечер, когато за ужас на Джоуел Наш се беше изкарал убиец на Макрей, защото уж бил предизвикан от него, и после веднага му беше олекнало, и сега се почувствува по-добре след убийството. Отприщване на дълго потисканата омраза — това като че ли беше по-точно от метафората за възела. Какво обаче го беше накарало да прекрачи границата между измислицата и действителността онази нощ в плувния басейн? И би ли могло да се повторя? Навярно не. Едно беше ясно — че е по-добре от време на време да се изпуска пара, отколкото налягането постоянно да нараства и да се стигне до експлозия. Тая проста логика го накара да се усмихне. Много неща можеше да си представи, но не и себе си ядосан, да повишава глас и да удря с юмрук по масата, както правят повечето хора. Можеше обаче поне да опита.