Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Благодаря, Мелинда — рече Дон и й протегна ръка. Мелинда се възползува от ръкостискането, за да се вдигне от дивана.

— Благодаря за посещението. Дано следващия път, като дойдете, да не заварите такава суматоха вкъщи.

— Но за каква суматоха говорите? — усмихна се Джун.

— О, какво ли не ни се струпа на главата — отвърна Мелинда.

На тръгване Джун се обърна няколко пъти назад, за да каже, че в най-скоро време ще позвъни. На Вик му беше приятно, че според нея посещението е минало успешно, но, разбира се, нещата щяха да се променят, когато съпругът й предадеше разговора им. А може би нямаше да го направи. Може би щеше да й каже, че смята Виктор Ван Алън за смахнат, защото отглежда охлюви в гаража си и се е побъркал на тема ледникови образувания.

— Тоя проговаря ли изобщо? — попита Вик.

— Кой? — Мелинда отново си наля уиски и пусна вътре кубчета лед.

— Дон Уилсън, кой. Една дума не можах да изкопча.

— Така ли?

— Дали да не се обадя у Картърови? Как му беше малкото име?

— Не знам. Знам само, че живеят на „Марлбъро Хайтс“.

Вик позвъни. Трикси беше добре и искаше да остане да спи там. Разговаря и с нея и я накара да му обещае, че ще си легне в девет часа, макар да знаеше, че няма да го изпълни.

— Всичко е наред — рече той на Мелинда. — Мистър Картър каза, че ще я докара с колата утре сутрин по някое време.

— Не виждам на какво толкова се радваш.

— Защо? Не беше ли една приятна вечер?

— Щях да пукна от скука с Джун Уилсън.

— И аз с Дон. Няма да ни се отрази зле да се поразведрим. Пък и не е много късно. Какво ще кажеш да отидем до Уесли и да вечеряме в „Златният фазан“?

Отлично знаеше, че идеята ще й допадне, но ще й е противно да го признае, както и да отиде там с него, а не с идеалния мъж, по когото сигурно лелееше мечти дори в тоя момент.

— Предпочитам да си стоя вкъщи — отвърна тя.

— Ами-ами — нежно рече Вик. — Иди си сложи новата блуза и златното колие. Полата може да остане.

Беше със зелена кадифена пола, но сякаш за да подчертае пренебрежението си към него или може би към Джун Уилсън, беше навлякла отгоре стария си кафяв пуловер, беше му навила ръкавите и не беше сложила никакво бижу. В тон с изтърканите панталони на Дон, мина му през ум. Въздъхна и зачака Мелинда да влезе в стаята си и да сложи новата блуза и златното колие. Не се и съмняваше, че ще го направи, макар че тя се поколеба малко, вперила в него зеленикавите си очи. После тръгна към вратата и издърпа пуловера през главата си, преди още да е излязла от стаята.

Защо всъщност го правеше, запита се той, след като сто пъти повече му се щеше да остане вкъщи да си чете или пък да довърши библиотеката на Трикси? И въпреки това в ресторанта вложи цялото си търпение, за да й предаде уж доброто си настроение, да я накара да се засмее на приказките му, че съществували дванадесет начина да повикаш келнер. Мелинда гледаше с отсъствуващ поглед — но това не й пречеше да оглежда хората наоколо. Винаги й беше доставяло огромно удоволствие да наблюдава хората край себе си… А може би този път се озърташе за своя детектив? Малко вероятно, понеже предложението за „Златният фазан“ беше негово, пък и детективът, ако изобщо го имаше, едва ли би се заловил да ги следи нощно време. Всъщност задачата на детектива вероятно би била да изкопчи каквото може от приятелите им. Засега обаче не беше се появила никаква непозната физиономия. А и Мелърови и Кауанови биха му казали, ако някой непознат ги беше разпитвал. Не, Мелинда просто оглеждаше хората. Тя притежаваше едно качество, от което той истински се възхищаваше — умееше мислено да се пренася в живота на някой друг, дори известно време да го живее. Би й го казал, ако не се боеше, че тая вечер ще го приеме като обида. Не беше изключено и да му се сопне: