Лъвовете на Ал-Расан

Ибн Хайран за пръв път се запита как ли е приел младият цар елегията, която беше написал за баща му. „Където сега се събират по-дребните хищници…“ И в същия миг осъзна, че Забира беше права: Малик не би изтърпял наложница, която би предпочела баща му да е жив.

— Не знам — отвърна той. — Не съм сигурен къде е мястото ми сега.

И нещо в него се отзова, още докато изричаше тези думи: „Лъжа, макар че някога може да е била истина. Има нещо ново. Светът се мени, човекът също. Светът се е променил.“ Вътре в него сякаш отекна нейното име сред звън на камбанки.

Той продължи, като се опитваше да се съсредоточи:

— Да смятам ли, че това посещение означава отмяна на изгнанието ми и покана да заема предишното си положение?

Опита се да го каже с най-официалния си тон — надяваше се да се измъкне от несигурната почва, където го беше отвел въпросът на царя. „Не можеш ли да се върнеш поне заради мене?“

Младият цар отвори уста да каже нещо, но се отказа. В очите му се четеше болка.

— Можеш да го приемеш и така — сковано каза той.

— За какво точно положение става дума?

Алмалик отново се поколеба. Не беше готов да се пазари точно сега. Това беше добре. Амар също не беше подготвен.

— Пръв министър на Картада, разбира се.

Ибн Хайран кимна.

— И твой официален наследник, при положение че нямаш законни наследници?

Тази чудовищна мисъл му хрумна в последния момент.

Единият муард се размърда. Ибн Хайран се обърна и го изгледа. Този път очите на мъжа се впиха в неговите, потъмнели от омраза. Амар се усмихна дружелюбно и отпи от виното си, без да отмества поглед.

— Такова ли е условието ти, Амар? — тихо попита Алмалик Втори. — Разумно ли е?

Естествено, че не беше разумно. Беше си чисто безумие.

— Не — безгрижно заяви Амар. — Ще го оставим за резерва. Започнал ли си някакви преговори за женитба?

— Да, получихме някои предложения — неловко призна Алмалик.

— Най-добре ще е бързо да приемеш някое от тях. Да убиваш деца е много по-безсмислено, отколкото да ги създаваш. А по въпроса с Валедо какво направи?

Царят вдигна чашата си и я пресуши на един дъх. После каза:

— Съветите, които получавам, не вършат никаква работа. Всички примират и кършат ръце. Първо ме съветват да удвоя париаса, после да отложа събирането му, накрая да го отменя! Аз взех мерки да разбуня духовете в Руенда. Там имаме наш човек, помниш ли го?

— Стотникът д’Ароса. Баща ти го купи преди години. И какво?

— Наредих му да направи всичко възможно между Руенда и Валедо да се породи смъртна вражда. Знаеш, че тази пролет всички те трябваше да срещнат. Ако вече не са се срещнали.

— Крал Рамиро няма нужда от помощта на брат си, за да е заплаха за тебе — каза ибн Хайран.

— Така е, но ако го принудим да тръгне срещу Руенда вместо срещу мене? — Алмалик имаше вид на ученик, сигурен, че е издържал труден изпит.