Сага за Австралия

На деветнайсети юни пред тях изникна огромният, покрит с планини остров Сантягу. Всичко вървеше добре, докато корабите от флотилията, които сега плаваха близо един до друг, заобиколиха югоизточния нос, за да навлязат в пристанището на Прая. Внезапно настана безветрие — не се долавяше и най-лекия повей, ако не броим ветреца, който моряците наричат зефир: леки пориви от всички посоки на компаса. За капак и покрай брега имаше огромни вълни, които се разбиваха по рифовете. След няколко плахи опита, когато „Скарбъро“ и „Александър“ бяха на някакви си осемстотин метра от брега, губернаторът се разпореди флотилията да се върне в открито море. Нямаше да пълнят още вода.

После „Александър“ отново изпадна в беда. На „Лейди Пенрин“, един от двата кораба, които вечно изоставаха, лейтенант Джонстън и лейтенант Шарп имаха приятели, с които се бяха договорили. Флотските офицери и на двата кораба притежаваха овце, свине, кокошки и патици и освен че си готвеха само за себе си, пак само за себе си колеха животните. Капитанът, заместниците му и екипажът пък си гледаха на палубата свой добитък и всички ценяха прясната храна толкова много, че ако хванеха риба, моряците не я поделяха с пехотинците и обратното. В екипажа винаги имаше неколцина опитни рибари, морските пехотинци също предвидливо се бяха запасили с въдици, кукички, плувки и тежести. Надушеха ли, че някого от каторжниците също го бива да лови риба, начаса мобилизираха и него в замяна на рибената чорба, която затворниците получаваха същия или следващия ден.

Флотските офицери сами си излапваха домашните птици, но в тия тропически жеги, заколеха ли овца или свиня, нямаше как да я изядат цялата и имаше опасност месото да се развали. На прегладнял каторжник като Ричард Морган му се струваше повече от разумно флотските офицери да се разберат с капитана и екипажа на своя кораб и да си поделят месото. Но не би! Каквото офицерите имаха, си го ядяха сами и не даваха на друг и да опита. Затова и всеки път, щом заколеха свиня или агне (козите не пипаха — да им дават мляко), Джонстън и Шарп мятаха на кърмата на „Александър“ покривка за маса и щом я видеха, капитан Камбъл и двамата му лейтенанти изпращаха лодка, която да прибере половинката от убитото животно. По същия начин, ако на носа на „Лейди Пенрин“ се развееше покривка, лейтенантите на „Александър“ се мятаха на ладийката и отпрашваха към „Лейди Пенрин“ да си приберат половинката.

За огромна радост на Джонстън и Шарп на двайсет и първи юни „Лейди Пенрин“ развя покривката. Двамата флотски офицери завчас се разпоредиха да им спуснат във водата голямата лодка и тръгнаха да си вземат своя пай от гощавката. Губернаторът Филип, капитан Хънтър, майор Рос, военният прокурор Дейвид Колинс и мнозина други едри риби на борда на „Сириус“ загледаха изумени как военноморските офицери на „Александър“ се мятат весело с лодката по огромните разпенени вълни, прииждащи от северозапад. Вещо направлявана с греблата от дванайсет редници морски пехотинци, лодката и на връщане се пребори с вълнението и се прибра по живо, по здраво на „Александър“. Докато редниците преобръщаха лодката на обичайното й място върху палубата, Джонстън и Шарп вече точеха лиги при мисълта за крехките сочни свински пържолки и главите кромид лук от Тенерифе, накиснати в козе мляко.