Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
„Майко мила! Бях чувал за китове, бях чувал и за акули. Знаех, че акулата е голяма риба, но не си и представях, че е почти колкото китовете. Виж, това същество не познава радостта. По окото му разбрах, че няма душа.“
Китът изникна във въздуха на около двеста метра от кораба и появата му беше толкова внезапна, че само хората, които като Ричард ловяха риба откъм дясната страна, видяха как могъщото същество се показва сред облак пръски от водата. С глава, заострена като човка, с мъничко око, в което проблясваше разум, с две перки на точици, китът ту се показваше, ту пак се скриваше в цялото си десетметрово сивосинкаво великолепие, а туловището му бе покрито с раковинки точно както корпусът на всеки кораб. Паднеше ли пак във водата, вдигаше цял облак пръски и изчезваше, сетне, след миг напрегнато очакване, приказно красивата назъбена опашка пак щръкваше като байраче над водата, пак плясваше по повърхността на океана с мощен тътен и вдигаше многобагрени, ослепителни дъги от пяна. Левиатанът на морските дълбини, по-величав и от най-красивия линеен кораб!
Появиха се и други, които осеяха морските ширини досущ като на гравюрата с пасящи слонове, която Ричард бе виждал навремето: китовете бълваха стълбове вода, примесена с въздух, носеха се величествено по повърхността или подскачаха в своя гаргантюански танц. Край „Александър“ дълго палуваха кит майка и нейната рожба — майката беше на ужасни белези, цялото й тяло беше обрасло с раковини, а китчето беше като изваяно. На Ричард му идеше да падне на колене и да благодари на Бога, задето му е оказал такава чест, ала бе безсилен да откъсне очи от китовете. Накъде ли се бе запътила тяхната флотилия? Където и да отиваха, и те като делфините и морските прасета пътуваха с радост.
Безветрието не трая много, не след дълго се изви шквал и те трябваше да се възползват от него. По ясното небе бързо се струпаха облаци: бухлати тъмносини къдели, обточени с бяло по краищата, които тътнеха зловещо. Сетне задуха силен вятър, морето се разбесня, заваля като из ведро, всичко бе озарено от светкавици, чуваха се тътнещи гръмотевици. След има–няма час небосводът пак се проясни и корабът отново се озова в безветрие.
Някои от каторжниците и пехотинците спяха направо на палубата, но за изненада на Ричард повечето предпочитаха да не го правят. Каторжниците все пак бяха свикнали да спят върху корави дъски, ала повечето бързаха да се скрият в смрадливия затвор веднага щом се спуснеше мракът, а това по тия географски ширини се случваше изумително бързо. Колкото и да беше задушно, пак бе по-удобно да спиш в хамака, но виж, Ричард наистина не разбираше своите другари по съдба — те явно се страхуваха от стихиите.
Него обаче не го беше страх. Намираше си местенце на палубата, така че да не се пречка на моряците, и след като се излегнеше, се любуваше на невероятната игра на светкавиците, прорязващи облаците, чакаше да се намокри до кости и сърцето му да спре в мига, когато мълния и гръм отекнат едновременно и бурята профучи точно над кораба. Ала най-приятен бе дъждът. Ричард беше донесъл сапун и след като пъхна дрехите си под края на една от преобърнатите върху палубата лодки, се насапуниса — знаеше, че ще вали дълго и дъждът ще отмие пяната. Беше изнесъл и всичко, което можеше да се изпере: сламеника, дрехите на всички, дори одеялата, въпреки че другарите му възроптаха с половин уста, че щели да се свият от водата.
— Всичко, дето не е занитено или заковано за наровете, го изнасяш, Ричард, и го переш! — възмути се Бил Уайтинг. — Как изобщо можеш да стоиш под открито небе? Лично аз предпочитам да съм тук, долу, когато гръм удари кораба и той почне да потъва.