Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Капитан Синклер прати да ги повикат.
— „Сириус“ е целият във флагчета — избоботи той с равен глас. — Предлагам ви да се качите на юта и да прочетете какво ни съобщават.
Двамата старши лейтенанти се качиха по стълбите на юта, където Синклер си бе направил пилчарник, кошара за овцете и козите и кочина за шестте угоени шопара, на които дори бе направил покривче, да ги пази от слънцето, и им бе напълнил корито със солена вода, та свинете да си топят в него краката до сгъвката и да не слънчасат.
— Никоя лодка да не напуска „Александър“ без изричното разрешение на губернатора — съобщаваха флагчетата.
Тази лаконичност не съдържаше никакви емоции, ала по-късно същия ден майор Рос запълни пропуска, като се качи на лодката на „Сириус“ и се изтърси на „Александър“.
— Ах, вие, слабоумни негодници, ще ви скъсам задниците от бой! — ревна с цяло гърло той както винаги пред всички, на които им е интересно да го слушат; превозното му средство се поклащаше долу край левия борд на кораба и майорът нямаше намерение да пилее ценното си време, за да се усамотява с тия мухльовци в квартердека колкото да им каже какво мисли за тях. — Пет пари не давам какви ги вършите с Камбъл и неговите подлоги на „Лейди Пенрин“, но оттук нататък ще сложите край на това сноване напред–назад!
Върна се с напета стъпка при въжената стълба, слезе в лодката на „Сириус“, без по него да падне и капчица пяна, и се отправи към „Лейди Пенрин“, където да повтори този изблик на чувства.
Понеже подчинените им се превиваха от смях, точно както и екипажът, и каторжниците, лейтенант Джонстън и лейтенант Шарп побързаха да се затворят в квартердека, където седнаха да умуват дали да не сложат край на живота си.
Докато духаха североизточните пасати, флотилията напредваше бързо, но към края на юни те утихнаха и платноходите се видяха принудени да чакат и най-лекия ветрец, за да продължат нататък, което предполагаше дълги престои и маневриране. След като кормчията нагласеше платната под друг ъгъл, всички чакаха да видят дали е налучкал посоката на вятъра и дали корабът ще потегли накъдето трябва. Не го ли стореше, кормчията пак го завърташе още малко и пак започваше чакане. Маневри, престой, маневри, престой — и така до припадък…
Ричард бе пратен да лови риба, но не толкова защото му вървеше кой знае колко, а защото бе много търпелив — когато хора като Бил Уайтинг сядаха с въдиците, те очакваха рибата да клъвне веднага щом кукичката се скрие под водата, и отказваха да стоят, облегнати с въдицата на перилата, и да чакат, ако се налага, и с часове. Сега слънцето се падаше точно над тях и на палубата вече не бе така приятно, особено за англичаните с тяхната изнежена бяла кожа. Виж, в това отношение на Ричард наистина му бе провървяло — докато пътуваха към Тенерифе, беше почервенял, после обаче малко по малко бе почернял и сега имаше хубав кафяв загар, точно както и Тафи, мургавият уелсец, и другите мъже с тъмна коса. За русите луничави Бил Уайтинг и Джими Прайс настъпи дълъг промеждутък от време, когато те от немай-къде трябваше да се крият долу и да мажат болезнените мехури по кожата си с мехлема на Ричард и с течния каламин, който корабният лекар Балмейн им изписа без особено желание.
Затова и Ричард остана много доволен, щом видя, че моряците опъват платнени навеси между щаговете и вантите, между всичко по палубата, което стърчеше поне малко, стига платнището да не пречеше на хората, качващи се горе.
— Не знаех, че Есмералда се е загрижил толкова за изгорелите от слънцето — каза той на Стивън Донован.
Мъжът прихна в гръмогласен смях.
— Ох, Ричард, Ричард! Есмералда пет пари не дава дали някой ще изгори от слънцето. Просто наближаваме екватора, затова и напоследък все е безветрие. А Есмералда просто знае, че скоро ще започнат бурите. Навесите са за това — да събират дъждовната вода, разбираш ли? В най-долния ъгъл подлагат каца и водата се стича вътре. Не е много лесно да опънеш платнището — това всъщност са стари парчета платно, така че да образуват нещо като чиния, която в единия си край е наклонена като фуния. Пасатите вече не духат, Есмералда няма как да не го е усетил.