Сага за Австралия

Не бяха пирували така още от времето, когато преди половин година се бяха разделили с „Церера“ и с обедите, купувани от лодките край драгата: студено печено, а не варено шилешко, някаква каша от тиква и кромид лук с подправки, пресни хлебчета, намазани с масло, и всичко това, полято обилно с бира.

— Не мога да повярвам, че ям масло — рече Джими Прайс, чиято брадичка лъщеше от мазнината.

— И ние не можем да повярваме — каза сухо Донован. — Както личи, маслото за офицерите е било натоварено в неподходящи бурета. Бързо развалящите се продукти се слагат в бъчви с двойно уплътнение, но доставчиците, нали вечно цепят косъма на две, са използвали обикновени бурета. Маслото е тръгнало да се разваля и затова са почнали да го разпределят на всички във флотилията — да го изядем, преди да е гранясало. А бъчварите ще сковат нужните бурета за масло, лошото само е, че ще можем да ги напълним чак на нос Добра надежда. Преди това просто няма крави, които да дават мляко.

Заситени, каторжниците се натъркаляха по койките и спаха непробудно чак до пладне на другия ден, когато църковните камбани забиха за началото на молитвата. Малко след това пак хапнаха: козе месо, пресен царевичен хляб и суров кромид лук.

Ричард даде на Айк намазаното с масло прясно хлебче, което предната вечер беше пъхнал в пазвата си.

— Опитай да хапнеш малко, Айк. От маслото по хлебчето ще ти поолекне.

И той наистина го изяде — след три дена и четири нощи в пристанището бе започнал да прилича на човек.

— Елате да видите! — провикна се превъзбуден Джоуб Холистър, след като надзърна през люка. — Не е ли величествен? — попита той, когато Ричард излезе при него на палубата. — Дори при Кингсроуд, камо ли в Бристъл не съм виждал платноход, който да е и на половината на този.

Беше собственост на холандската Източноиндийска компания, бе с водоизместимост осемстотин тона и макар да бе нагазил по-дълбоко във водата, до него „Сириус“ приличаше на джудже. Ричард отсъди, че сигурно се прибира, натоварен с подправки, черен пипер и тиково дърво, с които бе прочута холандската Източноиндийска компания, а вероятно и с ковчеже, пълно със сапфири, рубини и диаманти, скрито в каютата на капитана.

— Прибира се в Холандия — отбеляза Джон Пауър и се позамисли. — Готов съм да се обзаложа, че екипажът доста е оредял по пътя. Май нашите моряци от Източноиндийската компания мрат като мухи.

Господин Боунс повика Пауър и той хукна нанякъде.

Сигурни, че официалната проверка няма да се повтори, морските пехотинци го бяха ударили на пиянство, още повече че доста претупаният военен трибунал на сержант Найт беше приключил с някакво си шляпване по кокалчетата — да им е за назидание. Редници като Елайъс Бишоп и Джоузеф Макколдрън, също включили се в „бунта заради грога“ на „Александър“, трябваше да получат по сто камшика, но с дълбоко удовлетворение установиха, че флотският офицер е по-скоро на тяхна страна, отколкото на страната на капитан Дънкан Синклер. Колкото до двамата лейтенанти, те почти не се весваха на борда — пируваха с приятелчетата си на по-хубавите кораби или се пазаряха за кози и пилци по тържището на Санта Крус, да не говорим пък, че отскачаха и до вътрешността на острова, за да се полюбуват на красавиците из селцата, сгушени в полите на планината.