Сага за Австралия

— Приятно е да знаеш, че и ние, окаяните каторжници, сме допринесли за нечие благоденствие.

— Особено за благоденствието на хора като Уилям Ричардс младши. Нашият доставчик — на него трябва да сте признателни за чудната храна, която получавате, дано Бог го натика в пъкъла, да изгние там! А освен това, Боже, прати ни и някоя рибка!

Въдицата в ръката на Ричард се поразклати. Замърда и въдицата на Донован. Един от моряците по-назад към кърмата изтегли със съсък нещо — бяха се натъкнали на голям пасаж риба тон и завадиха рибите толкова бързо, та трябваше светкавично да сложат кукичките отново на въдиците и да ги пускат във водата, да не би пасажът да отмине. В края на този вълнуващ за рибарите миг на палубата подскачаха и се мятаха над петдесет едри риби, а моряците и пехотинците вече точеха ножовете, за да ги остържат от люспите, да ги изкормят и нарежат на парчета, нещо, с което каторжниците не можеха да се заемат, понеже не им разрешаваха и да припарват до ножове.

— Довечера ще си отядем рибена чорба — потърка радостно ръце Ричард. — Доволен съм и че вече не ядем на обяд. На пълен стомах се спи по-добре. Знам, лейтенантите се оплакват, че тия прелестни създания са сухички, но месото все пак е прясно!

В открито море човек наистина не можеше да скучае: вечно се случваше нещо. Ричард вече беше свикнал да вижда огромните морски прасета и по-малките делфини, които палуваха, гонеха се, подскачаха високо над водата и все така го очароваха. Тези твари наистина се радваха на живота! Едва ли безгрижният делфин не се наслаждаваше на своите подскоци, нищо че свъсени мъже като господин Лонг твърдяха, че с плясъка и тътена животинките просто прогонвали хищниците.

Понякога на големи ята над кораба кръжаха и какви ли не птици: кралски албатроси, буревестници, дори чайки. „Александър“ не изхвърляше през борда кой знае какви отпадъци, освен когато моряците и пехотинците изкормваха хванатата риба, затова и Ричард бързо разбра — присъствието на птиците означаваше, че наоколо има големи пасажи риба, най-често твърде дребна, та да си заслужава да я ловиш.

Същия ден Ричард видя за пръв път акула и кит. Китът беше достолепен и спокоен и наподобяваше огромен талаз, който се носи прекалено мудно, за да се разбие на пяна. Водата беше чиста като сълза и на Ричард му се прииска да се гмурне в нея. Дали някой ден господин Донован или някой от моряците нямаше да го научи да плува? Той недоумяваше защо дори в дни като този никой не слизаше от кораба и не се къпеше в морето.

Сетне изневиделица край борда изникна онова вледеняващо същество. Защо ли, само като го зърна, Ричард се вцепени? Не проумяваше с какво се обяснява това — акулата си беше много красива. Той видя най-напред перката, прорязваща като нож водата. Перката стърчеше на половин метър и се носеше право към окървавените вътрешности на изкормената риба тон, които моряците бяха хвърлили зад борда и които сега се влачеха подир кораба. Акулата се плъзна покрай „Александър“ като тъмна сянка и продължи нататък. Ричард прецени, че рибата е дълга към седем и половина метра, в средата беше валчеста като буре, отпред обаче се заостряше в нещо като зурла, а отзад завършваше с източена конусовидна опашка, раздвоена като румпел. Върху главата се мъдреше мътно черно око, голямо колкото чинийка. Акулата се изкачи на повърхността, сред вътрешностите на рибата тон, които се носеха на окървавено кълбо, поизвърна се и отвори огромна паст, въоръжена с ужасни зъби. Проблесна белият й корем, остатъците от рибата тон изчезнаха — хищникът ги излапа в миг до шушка и се понесе в разпенените води подир „Александър“, към другите кораби, за да провери дали и около тях няма някакви вкуснотии.