Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Не Мичъм го караше да седи, вцепенен от страх. Беше осъзнаването, че няма на кого да се обади, да му разкаже всичко и така да го спре — нито един висшестоящ по линията, от Колорадо до Омаха и Ню Йорк. Те бяха вътре, всичките, правеха едно и също, бяха дали на Мичъм властта и метода. Сега Дейв Мичъм беше част от тази железопътна компания, а той, Бил Брент, не.
Както Бил Брент се беше научил да вижда — само с един поглед към няколко цифри върху лист хартия — разпределението на всички коловози в участъка, така сега виждаше целия си живот и пълната цена на решението, което взимаше. Не беше се влюбвал, докато не беше преминал ранната си младост — беше на трийсет и шест, когато намери жената, която искаше. Беше сгоден за нея от четири години, трябваше да чака, защото трябваше да издържа майка си и сестра си — вдовица с три деца. Никога не го плашеше товарът, защото знаеше, че може да го понесе, и никога не беше поемал задължение, освен ако не беше сигурен, че може да го изпълни. Беше чакал, беше пестил пари, и сега беше стигнал момента, когато се чувстваше свободен, за да бъде щастлив. Щеше да се ожени след няколко седмици, през юни. Мислеше за това, докато седеше зад бюрото си, гледайки Дейв Мичъм, но мисълта не породи колебание, само съжаление и далечна тъга — далечна, защото той знаеше, че не може да я допусне да се намеси в тази момент.
Бил Брент не знаеше нищо за епистемологията, но знаеше, че човек трябва да живее съобразно собственото си рационално схващане за реалността, че не може да действа срещу нея, да я избегне или да намери заместител, и че няма друг начин да се живее. Той се изправи.
— Вярно е, че докато съм на тази работа, не мога да откажа да ти се подчиня — каза той. — Но мога, ако напусна. Така че напускам.
— Ти… какво?
— Напускам от настоящия момент.
— Но ти нямаш право да напускаш, проклето копеле! Не знаеш ли? Не знаеш ли, че ще те хвърля в затвора за това?
— Ако искаш утре сутрин да изпратиш шерифа за мен, аз ще съм у дома. Няма да се опитвам да избягам. Няма къде да отида.
Дейв Мичъм беше висок метър и осемдесет и пет, с фигура на професионален боксьор, но стоеше и трепереше от бяс и ужас над крехкото тяло на Бил Брент.
— Не можеш да напускаш! Законът го забранява! Имам закон! Не можеш да си тръгнеш от мен! Няма да те пусна! Няма да ти позволя да напуснеш тази сграда!
Брент отиде до вратата.
— Ще повториш ли заповедта, която ми даде, пред другите? Не? Тогава тръгвам.
Докато отваряше вратата, юмрукът на Мичъм профуча, удари лицето му и го повали на пода. Началникът на гарата и бригадирът стояха на прага.
— Той напусна! — изкрещя Мичъм. — Страхливото копеле напусна в такъв момент! Той е закононарушител и страхливец!
Докато бавно се мъчеше да се надигне от пода, през мъглата от кръв, която се стичаше в очите му, Бил Брент погледна нагоре към двамата мъже. Видя, че разбират, но видя и затворените лица на хора, които не искат да разберат, не искат да се намесват и го мразят за това, че ги излага на риска в името на справедливостта. Не каза нищо, изправи се на крака и напусна сградата.
Мичъм избягваше да гледа другите.
— Ей, ти — извика той и махна с глава към нощния диспечер в другия край на стаята. — Ела тук. Трябва да поемеш веднага.
Когато вратата се затвори, той повтори на момчето историята с дизела във Феърмаунт, както я беше разказал на Брент, и му нареди да прати „Комет“ през тунела с локомотив №306, ако не получи известие от него до половин час. Момчето не беше в състояние да мисли, да говори или да разбира каквото и да е: продължаваше да вижда кръвта по лицето на Бил Брент, който беше негов идол.
— Да, сър — замаяно отговори то.
Дейв Мичъм тръгна за Феърмаунт, като разправяше на всеки работник и стрелочник, когото видеше, докато се качваше на дрезината, че отива да търси дизелов локомотив за „Комет“.
Нощният диспечер стоеше зад бюрото си, гледайки часовника и телефона, и се молеше телефонът да звънне и да се обади господин Мичъм. Но половин час мина в тишина, и когато останаха само три минути, момчето изпита ужас, който не можеше да обясни — знаеше само, че не иска да изпраща заповедта. Обърна се към началника на гарата и към бригадира и ги попита колебливо:
— Господин Мичъм ми даде заповед, преди да тръгне, но се чудя дали трябва да я изпратя, защото… не мисля, че е правилна. Той каза…
Началникът се извърна — не изпитваше жал: момчето беше почти на възрастта на брат му. Бригадирът се сопна: