Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Разбирах защо Джонатан е решил да учи медицина, да се образова, за да може да направи нещо срещу ужасите, случващи се по света. Да запретне ръкави и да бъде полезен, макар да знае, че е невъзможно да се изкоренят болестите дори само в едно малко село, но въпреки това да опитва. Без да се усетя, през цялото време, докато си мислех това, бях забила поглед във вестника.
Вдигнах рязко глава, предусещах, че Джонатан ще влезе всеки миг.
Входната врата се отвори и аз се наведох нетърпеливо напред към силуета, който ми се стори познат, но после пак се облегнах. Мъжът носеше смачкани спортни панталони и вехто туидено сако. Около врата му бе завит шал с някакви етнически шарки, беше със слънчеви очила. Имаше поне тридневна брада, лицето му изглеждаше мърляво.
Той тръгна право към мен с ръце в джобовете. Усмихваше се. Тогава го познах.
— Такова ли посрещане ще получа? Не помниш ли как изглеждам? Може би трябваше да ти пратя скорошна снимка — каза Джонатан.
Излязохме навън по негово предложение, защото му се струвало, че съм пребледняла. Хвана ме за ръка и ме държа здраво, докато ме извеждаше на тротоара. Намерихме тихо ъгълче в парка — цялото асфалтирано, с пейки и едно самотно дърво, обградено отвсякъде с бетон, но все пак създаваше илюзия, че сме сред природата.
— Радвам се да те видя.
Не можех да отговоря, а и не беше нужно. Изглеждаше ми абсурдно, че бе отсъствал от живота ми толкова дълго, и когато го видях отново, ми се стори, че няма причина на света, която да ни държи разделени.
Исках да го докосна, да го целуна, да прокарам ръка по тялото му и да се уверя, че е тук, от плът и кръв, пред мен. Но колкото и добре да се познавахме, между нас стояха повече от сто години раздяла. И нещо в поведението му ми подсказваше да не бързам.
След като цветът се върна на лицето ми, намерихме едно кафене и останахме там часове. Пихме кафе и вино, пушихме цигари (по-точно аз, защото Джонатан като лекар не одобряваше тютюна). Седяхме в едно сепаре и си наваксвахме с информация за няколко живота. Историите от пътуванията му като лекар бяха невероятни и аз се учудих, че той може да се чувства толкова щастлив в сухо и пустинно място, напълно противоположно на Мейн, където бе хладно и пълно с буйна растителност. Че е способен да прекарва часове в палатка и да пълни спринцовки, без да обръща внимание на комарите, летящи наоколо. Малария, нилска треска — какво значение имаха за него? Доброволно бе ходил в долина, в която имало епидемия от тропическа треска. Носил беше лекарства на гръб, когато джипът му не можел да прекоси реката. И колкото и да се възхищавах на това, което беше правил, историите му как се е излагал на риск ме накараха да се почувствам зле.
— Как ме намери след толкова време? — попитах го аз накрая. Умирах да разбера. Той се усмихна загадъчно и отпи от виното.
— Интересна история. Краткият отговор е: благодарение на технологиите и късмета. Отдавна се канех да те потърся, но не можех да си отговоря на въпроса как да го направя. Започнах да се досещам, когато случайно видях една детска книжка в дома на колега.
— „Нефритената пагода“ — предположих аз.
— „Нефритената пагода“ — каза той и кимна. — Четях книжката на детето на колегата и те познах на рисунката. С малко проучване открих кой е моделът на художника, Берил Фаулс, британка, живееща в Шанхай…
— Винаги много съм харесвала това име. Сама си го измислих.
— … и наех човек да проучи всичко за Берил. Но се оказа, че Берил Фаулс е починала преди десетилетия.
— И въпреки това ме намери.
— Наех частен детектив, който да разбере кой е наследил парите на Берил и така нататък и така нататък, но накрая следата се губеше.
— Но ти не се отказа?