Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Казаха ми, че белезите изчезвали за няколко дни. Дълго ли ви отне?
Думите й сякаш стреснаха жената и я върнаха към живот. Тя вдигна чашата си и отпи, преглътна и едва се сдържа да не оближе устните си. Остави питието си на покривката, но не го пусна.
— Боя се, че грешите.
— Извинете ме, просто предположих заради маската…
— Да, разбира се — това е очевидно, но не, това не е причината да… Аз не съм… Тук съм тайно.
— Близка на графинята ли сте?
— А вие?
— Не бих казала — отвърна безгрижно госпожица Темпъл. — По-скоро съм позната на госпожа Марчмур. Макар че съм говорила с графинята, разбира се. А вие — ако мога да ви попитам направо — присъствахте ли на събитието в Харшморт Хаус, когато графът направи голямото си представяне?
— Да, бях там.
— Мога ли да ви попитам за мнението ви за него? Очевидно, вие сте тук, което само по себе си е отговор, но освен това съм любопитна…
Жената я прекъсна:
— Ще желаете ли нещо за пиене?
Госпожица Темпъл се усмихна.
— Какво пиете вие?
— Портвайн.
— Аха.
— Не одобрявате ли? — попита жената бързо; в гласа й се прокрадна нетърпелива раздразнителност.
— Не, разбира се. Може би една глътка…
Жената театрално бутна сребърния поднос към нея, няколко стъпки напред по масата, чашите се раздрънчаха, но нищо не падна и не се счупи. Въпреки ефекта на този странен жест госпожица Темпъл все пак трябваше да се изправи, за да стигне подноса. Наля си малко от рубинения портвайн в същата чаша като на другата жена, запуши гарафата с тежката тапа и седна. Вдиша сладката лекарствена миризма на алкохола, но не пи, защото нещо в миризмата накара гърлото й да се свие.
— Значи — продължи госпожица Темпъл — и двете сме били в Харшморт Хаус.
— Какво за граф Д’Орканч? — попита жената, като отново я прекъсна. — Познавате ли го?
— О, разбира се. Току-що разговаряхме — отвърна госпожица Темпъл.
— Къде?
— Тук в хотела, разбира се. Изглежда, той има спешна работа и не може да се присъедини към нас.
За миг си помисли, че жената ще стане, но не можа да прецени дали желанието й е да намери графа, или да избяга, уплашена, че е толкова наблизо. Точно в такива моменти госпожица Темпъл чувстваше странната несправедливост да си схватлива и интелигентна млада жена, защото колкото по-добре разбираше дадена ситуация и навлизаше в нея, толкова повече възможности виждаше и съответно толкова по-малко знаеше какво да направи — най-несправедливо мъчителната „яснота“, която може да си представи човек. Не знаеше дали да скочи и да попречи на жената да излезе, или да се хвърли в още по-противна възхвала на мъжествения авторитет на графа. Искаше просто жената да поговори малко вместо нея и да й остави свободна минута да опита портвайна. Самото име на напитката винаги й бе допадало, като на островитянка, но никога не го бе опитвала, тъй като бе в запазената територия на мъжете и пурите им след вечеря. Очакваше вкусът му да е също толкова неприятен, колкото миризмата — по принцип смяташе повечето питиета за неприятни, но въпреки това оценяваше, че името на това напомня за пътувания и море.
Жената не стана, но след една-две напрегнати секунди се размърда на стола си, наведе се напред и — сякаш прочела обърканите мисли на госпожица Темпъл — вдигна тънката чаша и я наклони към госпожица Темпъл, която вдигна своята. Пиха, госпожица Темпъл хареса рубинената сладост, но съвсем не й допадна изгарящото усещане в устата и гърлото, нито лекото гадене, което изпита в стомаха си. Остави чашата и с измъчена усмивка засмука езика си. Жената с маската бе изпила цялата чаша и стана, за да си налее още. Госпожица Темпъл плъзна подноса обратно към нея — по-елегантно, отколкото го бе получила — и загледа как събеседницата й взе гарафата и си наля, пи, без да връща гарафата на подноса, и после, за искрена изненада на госпожица Темпъл, си наля още веднъж. Остави гарафата на мястото й и чак тогава седна.
Госпожица Темпъл лукаво осъзна, че неодобрението й е погрешно, защото колкото по-пиян и по-словоохотлив ставаше източникът на информацията, толкова по-добре щеше да протече разследването й.
— Не ми казахте името си — каза тя мило.