Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Съгласен съм — викам, — ще вървя, щом до мен е опряла. Ама другояче. Няма да дойда утре с теб, а ще се прибера в моето място. През Истанбул ще мина до Одрин, където съм записан. Може там да ме дирят и беля да ми направят.
— Недей мисли вместо властта — и това не прие Али Доган. — Тя си знае работата! Предупреждавам те! Питат ли ме за теб, задължен съм да кажа.
— Защо ще си задължен? Клетва не си дал, нито ще те бият. Пък и да кажеш, не е голям грях. Скришно няма — ще проверя в Одрин дошъл ли ми е редът…
Тъй се изплъзвах аз, а той настъпва, моли ме, гневи се. Много нещо значеха за Али държава, армия, власт, а за мен не беше същото. Благодарен бях все пак, че не е станал още офицер, та да ме хване за яката и тозчас да ме завлече в казармата. И аз смених приказката.
— Я да видя — казвам — какво си купил.
Разгъна Али пакетчето с платното — добро е, става.
— Можеш ли да навиваш партенки? — питам го.
— Не. Че ти можеш ли?
— Хѐ! Сега ще ти покажа. — И взех да сгъвам плата, да го режа на правоъгълници.
При оня сиромашлък в Пазарджик чичо Щерю бе докопал отнейде стари войнишки чепици. Големшки ми бяха и грапави отвътре като ренде, така че обуеш ли ги с чорап, за пет минути го скъсват и ти обелват стъпалото. И чичо ми предложи партенката като спасение. Хем повече топлела през зимата. Две години носех чепиците и станах цар на навиването, какъвто бях и по аритметика. Триста метра можех да мина само по едни партенки.
— Я виж! — кимнах на Али и сложих крак на нара. Получи се, все едно хирург ме беше бинтовал. — Дай сега на теб.
Премятам краищата, подпъхвам ги, а момчето се радва и чуди.
— Брей! — вика. — Каква хитринка! Как сам да се сетиш?!
Оставих го, обух се пак и гледам отстрани как тренира. Отдава му се — ще изпревари и тук новобранците. Жал ми стана, че зарязвам тетрадките си, долни дрехи, самобръсначката, ама по-добре, отколкото да изкушавам Али. Знам ли — като види, че сбирам багаж, да не припне веднага да ме издава. А може би напразно го заподозрях…
Както се бе захласнал той в партенката, прибрах си двете скрити жълтици и от вратата му викам:
— Али, ще станеш войник. И офицер сигурно ще станеш. Ама недей забравя, че на първото военно изкуство бако ти Димитър те е научил. Много важно изкуство е партенката, защото без нея въобще не можеш да тръгнеш в бой.
— Няма бе! — пое шегата Али и за миг вдигна умните си очи към мен. — Ти си ми първият офицер! Такова нещо забравя ли се?!
— Ще сляза на двора да изпуша една цигара — продължих. — Ела след малко — ще идем да те черпя баклава.
— После. Чакай… — разсеяно отвърна той, улисан да стяга партенка и на другия си крак.
Миг не го чаках, нито го черпих баклава. Шмугнах се през тунела на хана и забързах за гарата. Но не да ловя влака за Истанбул, а точно в обратната посока. Към Средиземно море.
X
Казваш, че си ходил на курорт в Анталия и много красиви хотели имало. Вярвам ти, ама съм сигурен, че онова място, дето аз го помня, беше по-хубаво. Не търпя човешката гмеж по такива курорти, събрала се от кол и въже. Надделее ли вонята на пот и мазила над морските миризми по брега, аз бягам, ако би алтъни да ми броят на плажа. А по онова време край Анталия имаше брегове диви, непокътнати, както природата ги е създала. Да легнеш и сам да останеш със слънцето и Бога. Само че и тогава не ходех по плажове. Не ми беше до тях.
През Адана минах, по други места се блъсках, докато стигна Анталия. В града влязох оклюмал и объркан. Ни една печена патка не бях видял да хвърчи из Турция, камо ли да я съборя с тояга. Или ги бяха изловили вече, или подплашили да се скрият в небето. Зинах в началото бивол да глътна, а муха ми влетя в устата. Сдъвках я, глътнах я и на душата ми горчеше.
Близо до пристанището имаше едно място, гдето сутрин се събираха безработни. Чакат да ги пазарят за деня. Да пренесат нещо, на строеж за проста работа да ги вземат. Наредих се и аз между тях. Десетина дни карах тъй, няколко пъти ме наеха. Влече ме течението насам-натам, ни риба, ни рак, сякаш собствената ми съдба ме е забравила. Не било обаче тъй. Може би пеша бе тръгнала от Коня тя, прозяпала ми бягството, а после ме загубила по пътищата. Настигна ме чак в Анталия, иначе и тук нямаше да се задържа. Тупна ме отзад по рамото, та чак ме стресна.
Обърнах се — мургав, дебел човек ме гледаше изпитателно. Веднага личи — чорбаджия. Двама души му трябвали за хамали, избрал един, аз ще съм вторият. За пет-шест дни имало работа.