Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
– Искаш ли да убиеш нещо?
Тя засия. Имаше мустаци от шоколадов сладолед.
– Човече, мислех, че никога няма да попиташ!
Пазя в специална папка в ума си златните спомени за всички случаи, в които двете с Дани се биехме гръб в гръб.
Не мога да спра да мисля какво би било, ако Алина ми се беше доверила и бяхме имали възможност да се бием една до друга. Какво би било да знаеш, че имаш сестра, която пази гърба ти, че сте екип, че тя никога няма да те изостави, че ще се измъквате една друга от лагера на врага? Това е едно от най-страхотните изжвявания на света. Да знаеш, че независимо в колко лоши проблеми си се забъркал, някой ще дойде за теб и ще продължи с теб. Това е любов. Чудя се дали това, че аз и Алина се бяхме оставили да бъдем разделени от океана, означаваше, че сме слаби. Чудя се дали тя все още щеше да е жива, ако бяхме останали заедно.
Може никога да не разбера какъв е произходът ми, но мога да избера кой да се включва в моето семейство от тук нататък и Дани е неподлежаща на преговори част от него. Джак и Рейни ще се влюбят в нея, когато най-накрая ги запозная.
Помитахме хлъзгавите улици, убивайки Ънсийли здраво. С всяко намушкано, ставах все по-уверена, че не съм кралят. Щях да усетя нещо, ако бях – угризение, вина, нещо. Кралят не беше пожелал да се откаже от сенчестите си деца. Не изпитвах гордостта на създателя, нито заблудена любов. Не изпитвах нищо, освен задоволство, че слагам край на тяхното безсмъртно, паразитно съществуване и че спасявам човешки живот.
Налетяхме на Джейни и неговите Бранители и им помогнахме да се измъкнат от затруднение с няколко пресяващи. Видяхме Лор и Фейд да дебнат. Мисля, че зърнах един Келтър на някакъв покрив, но той изчезна толкова бързо, че останах само с впечатлението за гладки татуирани мускули в мрака.
Призори се озовахме твърде близо до „Честър“ и реших, че вероятно трябва да прекратим засега. Най-после бях достатъчно уморена, за да заспя, а исках да бъда на висота, за да проследя Шинсар Дъб.
Тази вече всичко щеше да свърши, най-после. Тази вечер щяхме да запечатаме Книгата завинаги. После щях да събера парчетата от живота си и да започна да го изграждам наново, първоначално с мама и татко. Щях да продължа да търся информация за това кой е убил Алина и коя съм аз, но след като щях да дишам малко по-лесно, ако знам, че Книгата отново е под ключ. Да отделя време за себе си, време да живея... и да обичам.
– Да се връщаме в книжарницата, Дани!
Звук от задушаване беше единственият отговор.
Завъртях се и изпищях. Не помислих. Просто скочих и забих длани в нея, за да Нулирам кучката.
Сивата жена замръзна, но бях закъсняла.
Зяпах ужасена. Докато бях отнесена в моите собствени мисли, покритата с рани, изсмукваща красота Сива жена се беше пресяла, беше сгащила Дани неподготвена и беше започнала да я изсмуква. Точно зад мен, а аз дори не бях забелязала!
Можех само да мисля: „Но това не е нейният МО[20]... Сивата жена поглъща мъже!“
Дани се опита да я отръска от себе си, но не можа.
– Пич, колко съм зле?
Погледнах право в нея и едва не се изпуснах. Зле. Ахнах. Това не се случваше. Беше неприемливо. Не можех да го направя. Не можех да изгубя Дани. Усетих нещо диво и мрачно да се раздвижва в мен.
– О, човече, махни я от мен! – извика тя.
Опитах. Не успях. Дани също опита, но ръцете на Сивата жена бяха здраво впити в нея. Тя щеше да спре да изсмуква красотата на жертвата си, когато сама реши. Продължавах да я удрям с длани, за да я държа вцепенена, като се опитвах да проясня ума си и да реша какво да правя. Погледнах крадешком към Дани. Това, което беше останало от косата ù, вече не беше кестеняво. Виждаха се големи плешивини, а по черепа ù се бяха образували и рани. Очите ù бяха потънали – дълбоки дупки върху безкръвно лице. Тя беше покрита с язви и, изглежда, сякаш беше изгубила двайсет и пет килограма, а едва ли тежеше повече от петдесет, и то с мокри дрехи.
– Трябваше да знам – каза Дани нещастно. – Тя се навърта тук. Обича „Честър“. Търсих я. Предполагам, че го е знаела. Ох! – тя докосна лицето си.
Устните ù бяха напукани и разранени. Изглеждаше сякаш зъбите ù ще започнат да падат.
Сълзи опариха очите ми. Забих длани във вцепенената Сива жена.
– Пусни я! Пусни я! – крещях.
– Твърде късно е, Мак. Нали? Виждам го в очите ти.
– Никога не е късно – измъкнах копието и го притиснах към врата на Сивата жена. – Прави каквото казвам, Дани! Не мърдай! Остави ме да се оправя с това! Ще я оставя да се размрази.
– Тя ще ме довърши!