Хайка за вълци

На следния ден Марчинков ми предаде препис от присъдата на дванайсетте, сбогувахме се и аз веднага отидох при бившите хазаи на Михо, от които пък научих името и адреса на някогашната им слугиня. Казваше се Марга. Намерих я у дома й в квартал „Левски“. Седеше с мъжа си в градинката пред къщичката си и подклаждаше огнището. Беше някак уродлива и в лице, и в тяло. Мъжът й беше сляп, но много сръчно белеше картофи, нарязваше ги и ги слагаше в тенджерата. Причината за посещението ми бяха поздравите, които й носех от Михо Бараков. Казах й, че братът на Михо е отворил магазин за платове и има нужда от слугиня. Заплатата е хубава, а работата само до обяд, но слугинята трябва да знае да пише, колкото да записва имената на клиентите. Лъжех, както се казва, на провала, защото се страхувах, че ако й кажа истината, ще се изплаши и ще ме отпрати. Нямам представа как щях да се разправям с нея, ако проумяваше настъпващите събития и се запиташе какъв магазин ще отваря Миховият брат, когато търговците спускат кепенците и се чудят къде да се дянат. Не знаех обаче как другояче да изтръгна от нея ред или два, написани от ръката й.

Слепият мълчеше и белеше картофи, а тя стана и влезе в къщичката. Ето, мислех си, докато я чаках да се върне, досега съдбата на Пашов и семейството му зависеше от две големи уши, а сега от една уродлива жена. „Че аз зная да пиша, каза тя, като се върна с шише олио и седна до огнището. — Второ отделение съм свършила, пък и Михо нали ме учеше да пиша и чета. Добро момче беше пустият му Михо, ама взе, че влезе в затвора за разни щуротии. Живееше самичък в пристройката и аз му шетах, чистех му, перях го, гладех го. Някой път току рече: «Како Марге, я да те науча аз тебе да пишеш по-хубаво, че като стане комунистко, ще те направя директорка нейде.»“ Казах й, че наистина може да стане и директорка, само че сега трябва да видим дали пише четливо. Дадох й бележника си, тя го сложи на едно столче и започна да пише имената, които й диктувах. Бяха имената на дванайсетте. Щом написа петото име, тя се замисли. Уплаших се, че ще си спомни имената, които е писала под диктовката на Михо, взех бележника си, казах й, че харесвам почерка й и че след около седмица ще дойде да я потърси Миховият брат. Тя поиска да ме почерпи едно сладко от рози, но аз отказах. Сбогувах се и излязох на улицата.