Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Ти си най-големият старик на света, Джеки — казваше Ан, — затова най-голямото ще се казва Джеки, защото ти си най-големият старик на света, защото си по-стар от океана, по-стар от небето, по-стар от земята, по-стар от дърветата и аз винаги съм те обичала и винаги ще те дърпам за носа, защото ти си най-старият врабец, Джеки, миличък Джеки, и аз те обичам. — И тя ме дръпваше за носа.
Само веднъж, към края на лятото, тя ме попита как смятам да си изкарвам прехраната. Както си лежеше кротко на ръката ми, след дълго мълчание попита неочаквано:
— Джек, какво смяташ да правиш?
Не разбрах какво има пред вид, затова отговорих:
— Какво смятам да правя ли? Смятам да ти духна в ухото. — И й духнах.
— Какво смяташ да правиш? — повтори тя. — В смисъл какво ще работиш.
— Ще ти духам в ухото, това ще работя.
Ан не се засмя.
— Питам те сериозно — каза тя.
Помълчах малко. После казах:
— Мисля си дали да не стана юрист.
Тя притихна за минутка, после каза:
— Това сега го измисли. Колкото да кажеш нещо.
И беше права. Откровено казано, не обичах да мисля и да разсъждавам за бъдещето си. Просто не обичах. Смятах, че ще си намеря някаква работа, все едно каква, ще я върша, доколкото мога, ще прибирам заплатата си, ще я похарчвам и в понеделник отново ще бъда на работа — толкоз. Нямах никакви амбиции. Но и не можех да кажа направо на Ан: „Е, все ще хвана някаква работа.“ Трябваше да създам впечатление, че съм човек далновиден, целенасочен и компетентен.
И го създадох, та никой не видя.
В случая за нея аз се оказах прозрачен като стъкло, затова не ми оставаше нищо друго, освен да кажа, че тя се лъже дълбоко, че наистина смятам да стана юрист и какво лошо има в това, моля?
— Ти сега го измисли — упорствуваше тя.
— По дяволите — възроптах, — мислиш ли, че ще те оставя да умреш от глад? Ще ти дам поне това, което досега си имала. Но ако искаш да имаш огромна къща, купища тоалети и да даваш приеми, тогава, моля…
Но тя не ме остави да довърша.
— Ти много добре знаеш, Джек Бърдън, че нищо подобно не искам. Не ставай подъл. Искаш да изкараш, че аз съм кривата. Нищо подобно не искам и не ми трябва. И ти го знаеш много добре. И знаеш, че те обичам и съм готова да живея в колиба и да ям само фасул, ако професията, която те влече, не носи пари. Но ако нямаш влечение към нищо — дори да се хванеш на някоя работа, която носи купища пари… впрочем ти много добре разбираш за какво говоря и как някои хора гледат на тези неща. — И тя се изправи на седалката в колата и очите й, осветени само от звездите, засвяткаха с благородния гняв, присъщ на седемнайсетгодишните. После, като впи поглед в мен, каза с много важен вид, който я правеше забавна смесица от голяма жена и момиченце, което е обуло обувките с високи токове на майка си и е сложило кожената й яка, за да изглежда голямо, каза с важен вид, който я правеше да изглежда хем по-голяма, хем по-малка:
— Ти знаеш, че те обичам, Джек Бърдън, че вярвам в теб, Джек Бърдън, и не искам да бъдеш като тези хора, Джек Бърдън.
Аз се разсмях — тя беше толкова смешна наистина — и понечих да я целуна, но тя не ми позволи и изведнъж коленете и лактите заработиха като косачка — този път не на шега, — а аз бях покосената трева. Не можех да я умилостивя. Тя не даваше дори с пръст да я бутна. Настоя да я откарам до тях и дори не ме целуна за лека нощ.
Тя не повдигна повече този въпрос, ако не се смята само една фраза. На другия ден, когато двамата лежахме на закотвената дъска и се приличахме на слънцето, тя попита неочаквано след дълго мълчание: