Тайната на Ботичели

Но от този момент нататък повече нито веднъж не причиних неприятности на Марта. Станах кротка като агънце и хрисима като овчица, послушна като доброто момиче от манастира, каквото някога бях. Присъствах на всички празненства по време на карнавала, говорех учтиво със съюзниците на баща ми, шиех чинно до майка ми и подхождах към уроците си покорно и с прилежание. Стигаше ми да знам, че брат Гуидо е жив, че не е пострадал от мъченията така, както бе пострадал Бонакорсо, и че ми бе обещал, че пак ще се видим. Нито знаех, нито давах пет пари за това как ме бе последвал дотук — фактът, че вече бе тук, ми бе напълно достатъчен. Прехвърлях през ума си стотици и хиляди пъти кратката ни среща, припомнях си всеки поглед и всяка дума. Не че схващах смисъла на всичко това. Не виждах как дървеният свитък, който държах у себе си непрекъснато, би могъл да бъде карта. Нямах никаква представа как и кога ще се видим, нито как градът, който той спомена, пасва в плановете на Седмината. Но реших да не напрягам бедния си мозък — просто приемах нещата такива, каквито са. Никога не бях ходила в Милано, но вече си знаех, че съвсем скоро ще отида, независимо колко време ще ми трябва да се сетя как. Но на този етап най-доброто, което можех да сторя, бе да се сниша и да правя точно онова, което вещицата очаква от мен — докато не се успокои и не охлаби захвата си.

Оказа се много по-лесно, отколкото си мислех. Веднага щом карнавалът приключи, майка ми обяви, че трябва да се подготвя за дълго пътешествие. Сега, когато снегът започваше да се топи, трябвало да отидем до Пиза, за да се срещна с годеника си и да подготвим брачните договори за сватбата през лятото. За това изобщо не ми пукаше, но когато майка ми започна да изброява спирките от маршрута ни, наострих уши. Пътят ни щял да ни отведе първо в планината, в място, наречено Болцано — по някаква работа на баща ми. Оттам сме щели да слезем надолу към Ломбардия, където сме щели да отседнем за малко в Милано, преди да преминем от Генуа в Пиза. Ставаше все по-добре и по-добре. Разбрах също така, че макар да сме щели да изпълняваме някаква политическа мисия от името на дожа, баща ми всъщност нямало да пътува с нас. Това бе добра новина за мен — макар че майка ми щеше да пътува като посланик на дожа, тя щеше да има само толкова телохранители, колкото се полагат на член на фамилията Мочениго. Охраната, която придружаваше баща ми — строги, ефективни и безмилостни мъже — се числеше към неговата свита и никога не го изпускаше от погледа си.

Накрая денят дойде. Багажът ни беше готов, ние също, карнавалът — приключил. Взех си хладно довиждане с баща ми, след което двете с майка ми се озовахме отново по Канале Гранде, цели шест месеца след пристигането ми тук.