Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Пред огромното кубе на базиликата, високо, високо върху позлатената платформа над величествените порти, стояха четири бронзови коня, окъпани в огън — благородни жребци, с извити шии, пяна на устата и предни крака, биещи нетърпеливо земята. Изправяха се над града като страховит квартет. Години по-късно съпругът ми щеше да ми каже, че всъщност те били откраднати директно от Хиподрума на Константинопол — единствената останала квадрига от римския свят и символ на светската мощ на Венеция. Но като че ли малко избързвам — това е далече в бъдещето, когато вече бях женена. На този етап от разказа си обаче аз все още не се бях срещнала повторно със съпруга си (но иначе го бях срещала, естествено, при не един и два завоя в тази история). През онзи въпросен ден обаче аз нямах нужда от обяснения, за да разбера какво означават тези коне. Те означаваха, че Апокалипсисът скоро ще се стовари върху Венеция. И не давах пет пари за това.
Ала ето че точно в този миг на свършека на света и на моето тотално безгрижие по някаква странна причина мозъкът ми реши да ми се реваншира за вчерашната неуслужливост. Парчетата от мозайката внезапно се подредиха — докато четирите ветрове ме биеха от всички посоки на компаса, докато обувките ми се пълнеха с вода и големият площад се наводняваше, докато само аз стоях насред бурята като обречен кораб в открито море, най-сетне осмислих онова, което ме бе учил моят учител по морско дело. Заедно с дъжда, който биеше по главата ми, пристигнаха и три мисли и се настаниха за постоянно в съзнанието ми.
Прима конвинционе: Флора имаше трийсет и две рози в полата си. Розата на компаса притежава трийсет и две посоки. Значи ключът е в компаса.
Секонда конвинционе: Розата на ветровете притежава четири ветрове, колкото са и конете пред мен. А конете на вятъра са децата на Хлорида.
Терца конвинционе: Зефир, западният вятър, изнасилва Хлорида. Хлорида, любимата на ветровете. Хлорида — моята майка. Хлорида, която е Венеция.
И сякаш с поредния си проблясък светкавиците най-сетне осветиха тъмните ниши на моя заспал мозък. Разбрах, че каквито и тайни да криеше този град, те бяха в коня, застанал вляво от всички останали — западният кон, конят поненте.
Конят Зефир.
А след това почувствах, че някой ме дърпа силно за ръкава. Моята тъмничарка Марта бе пристигнала за мен, за да ме завлече зад портите на базиликата, където групата на дожа капеше и се изпаряваше. Навън бурята продължаваше да вилнее и дъждът барабанеше по огромния площад, докато накрая не го покри с няколко пръста вода. Аква алта — високият прилив беше настъпил и морето се опитваше да си върне този град. Майка ми регистрира появата ми с очевидно облекчение. В този момент за пореден път осъзнах, че тя все пак се притеснява за мен и се радва, че съм в безопасност. Обаче нито аз, нито който и да било от нас беше в безопасност. Господ Бог нямаше никакви скрупули да удари собствения си дом. Изпращайки като предвестник мощна гръмотевица, той стовари юмрук върху купола и върху нас започна да се сипе мазилка. Баща ми се опита да надвика писъците на останалите:
— Златото на покрива привлича светкавиците, затова трябва веднага да се върнем в двореца!
Това беше най-дългото изречение, което го бях чувала да изрича.
Двамата с майка ми тръгнаха първи, следвани от свитата си. Марта бе повлечена с тях и аз разбрах, че ще й трябва известно време, докато установи липсата ми. Вмъкнах се в една ниша и се скрих. Нямах никакъв конкретен план, освен да бъда по-далече от моята майка магьосница толкова, колкото ми е възможно. Имах нужда от пространство за размисъл, от пространство за действие. И докато атриумът се изпразваше, аз вдигнах нагоре очи за вдъхновение и зърнах пред себе си най-фантастичната римска мозайка на четирите сезона. Фигурата на Пролетта, обгърната с тучна зеленина, венци от цветя и митични създания, чифтосващи се, за да се възпроизведат (един различен Ноев ковчег), гледаше право към мен и сочеше нагоре с ръка. И тогава разбрах, че съм на прав път.