Тайната на Ботичели

Поех из мрака на базиликата и установих, че подът също започва да се пълни с вода. Очевидно Ноевият ковчег пропускаше. Миризмата на тамян беше задушаваща, а гласовете на свещениците на баща ми — истерични в молитвите си. Те не бяха успели да спасят Венеция от чумата, не бяха успели да изтръгнат от лапите на смъртта дори и първата съпруга на баща ми. Но с неугасваща вяра продължаваха да се опитват да спасят града от това най-библейско от всички библейски бедствия. Огледах преддверието в търсене на врата, която знаех, че трябва да бъде там, защото Богинята на Пролетта ми беше казала, че е там. Открих портичката и тръгнах по стъпалата, все по-нагоре и по-нагоре, към галерията. Докато се издигах към купола, византийските лица ме наблюдаваха с интерес с огромните си бадемови очи, напълно невъзмутими, въпреки светкавиците, които пълзяха по позлатените рамки на прозорците.

Когато излязох на терасата, дъждът се стовари върху мен като удар на чук, светкавица удари купола над главата ми и аз си помислих, че набързо ще бъда опечена като мида. Скрих се зад най-близкия кон. Каква ирония, че тези жребци на вятъра сега трябваше да ме защитават от бурята. Само преди броени мигове бих била щастлива да скоча оттук, за да намеря смъртта си. Обаче сега се вкопчих в звяра, който ми служеше за убежище, пъхвайки се под корема му като жребче под кобила. Знаех си, че съм в грешния край — при източния кон, затова започнах да се промъквам внимателно зад осем дълги задни крака и осем масивни медни топки. Когато стигнах най-западния кон, изпълзях в предната му част и вдигнах очи нагоре, опитвайки се да ги заслоня от дъжда. Вгледах се в огромното, благородно медно лице на коня Зефир, но дивите му очи не ми подсказаха нищичко. Иначе животното ми предложи десния си преден крак, вдигнат така, сякаш се опитваше да се здрависа с мен. Стори ми се съвсем естествено да приема поздрава му, затова обгърнах копитото му с премръзналата си ръка, търсейки някакъв надпис, някакъв знак — каквото и да било. Поредната светкавица се стовари върху купола на базиликата и медният крак на коня звънна, подобно на монета върху камбана. Малко по-късно същият този крак се разцепи, откъсна се и падна в ръката ми. Едва успях да го хвана и се вторачих в него, ужасена от стореното. Обаче той се оказа кух. Кух, а не тежък.