Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Еолаир имаше поне десет рани и крайниците му тежаха като камъни. Слънцето, което през целия ден се беше крило зад облаците, изглежда, вече се беше спуснало зад хоризонта, но му беше трудно да определи дали залезът или подскачащите пламъци обагрят мъглата в червено. Повечето защитници на вътрешната крепост на Наглимунд бяха паднали: бяха останали само малка група норни и последният и най-огромен великан, заклещени в един покрит проход пред високата врата на крепостта. Изглеждаха твърдо решени да удържат последното парче земя. Калната пръст пред тях беше покрита с купчини тела и просмукана с кръв.

Когато битката постепенно затихна, графът заповяда на хернистирците да се оттеглят. Оцелелите десетина души гледаха безизразно и едва се държаха на крака, но настояха да проследят сражението до самия му край. Еолаир изпита неистова обич към тях, макар да ги изруга гръмогласно заради безумството им. Това вече беше битка на ситите, каза им той: трябваха дълги оръжия и светкавични рефлекси, а олюляващите се простосмъртни не можеха да предложат нищо друго освен омаломощените си тела и безстрашните си сърца. Еолаир настоя и отпрати мъжете си към относителната сигурност на външната стена на Наглимунд. Изпитваше отчаяно желание да измъкне поне някои от тях живи от този кошмар.

Самият той остана да издири Изорн, който не се беше отзовал на призива на бойния рог. Закуцука из периферията на битката зад ситските воини, които се мъчеха да измъкнат гиганта от укритието под сводестия вход, където той продължаваше да причинява огромни загуби дори в миговете преди смъртта си. Ситите бяха обзети от яростно бързане, но Еолаир не разбираше защо. Почти всички защитници бяха мъртви, а шепата останали защитаваха вратата съм вътрешната крепост, но които и да се намираха все още вътре, изглежда, предпочитаха да ги оставят да умрат, отколкото да се опитат да ги пуснат да влязат. Постепенно ситите щяха да ги изтрепят един по един — воините на Джирики бяха останали с малко стрели, но няколко от норните бяха изгубили щитовете си, а от рунтавия великан, наполовина скрит зад една от колоните под свода, вече стърчаха десетина окичени с пера стрели.

Земята, по която пристъпваше Еолаир, беше осеяна с телата на простосмъртни и безсмъртни, сякаш боговете ги бяха запокитили от небесата. Графът крачеше покрай множество познати лица, някои от които на млади хернистирци, с които беше седял край лагерния огън предишната нощ, както и на сити, втренчили златистите си очи в нищото.

Най-после откри Изорн. Младият римър лежеше на земята с разперени ръце и крака, шлемът му бе паднал до него. Коня му го нямаше.