![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Голямата синя змия се подчини. Шривър, както и повечето от останалите, го изимитира. За известно време улавяше единствено плетеницата им, вкусваше единствено неспирно капещите токсини на Карион. И тогава той достигна до нея, бе невъзможно да се сбърка с друго. Вкусът на змия, съдържаща заключени в кожата си спомени, се носеше едва доловимо сред водата. Шривър заработи трескаво с хрилете си в опит да поеме повече от неуловимия аромат. Той изчезна, но тогава я заля по-силен прилив.
Телур, слабият зелен менестрел, се изстреля като стрела към Недостига. Показа глава сред нощния въздух и протръби въпросително. Плетеницата около Шривър се надигна по-бързо от балончета, за да изникнат около него. Гласовете им се присъединиха към неговия в стремителен хор. Внезапно Молкин също се стрелна сред множеството над водата, като скочи така високо, че почти една трета от дължината му се изви над водата, преди отново да се гмурне.
— Тишина! — нареди той, след като изплува отново. — Слушайте!
Главите и извитите вратове на плетеницата се плъзгаха по гребените на вълните. Над тях блестеше студената луна, а звездите сияеха в бяло като актинии. Гривите на всички бяха напълно настръхнали. Повърхността на морето беше преобразувана в поляна от нощно цъфтящи цветя. За един дъх време всичко, което чуваха, бяха звуците на вятъра и водата.
Тогава, чист като светлина и сладък като плът, един глас се надигна от далечината.
— Елате — пееше тя, — елате при мен и ще ви дам познание за самите вас. Елате при Помнещата и миналото ви ще бъде ваше, а с него — и всичките ви бъднини. Елате. Елате.
Телур изтръби нетърпелив отговор, но Молкин го смълча строго:
— Тихо! Какво е това?
Втори глас се бе извисил в песен. Думите бяха странно обърнати, нотите скъсени сякаш змията, която пееше, нямаше дълбочина на гласа. Но която и да беше, повтаряше зова на Помнещата.
— Елате, елате при мен. Миналото и бъдещето ви ви очакват. Елате, аз ще ви насочвам, ще ви закрилям. Подчинете ми се и ще ви отведа безопасно у дома. Ще се надигнете за пореден път и за пореден път ще полетите.
Всички глави, всяко въртящо се око се извърна към Молкин. Гривата му стоеше вдървено около гърлото му, а от всяка игличка бликаше и капеше отрова.
— Тръгваме! — протръби той, но леко, само към плетеницата му, не към примамливите гласове. — Тръгваме, но го правим предпазливо. Има нещо странно в това, а и преди сме били заблуждавани. Елате. След мен.
Водачът им отметна голямата си глава и отвори широко челюсти към нощта. Златните му, фалшиви очи-петна искряха по-ярко от луната и слънцето. Щом освободи мощта на гласа си, водата около него потрепери от силата му.
— Идваме! — изрева той. — Идваме за спомените си!
Потопи се обратно в Обилието. Стрелна се през водата и плетеницата му го последва. Останал сам, белият се задържа назад. Шривър, която все още не му вярваше, погледна към него.
— Глупаци! Глупаци! Глупаци! — бясно тръбеше Карион към нощното небе. — А аз съм най-големият глупак от всички!
Тогава — с див рев, той се гмурна, за да ги последва.
Помнещата се отдели от кораба, за да посрещне останалите. Мълния я насърчи да остане с думите, че ще ги посрещнат заедно, но тя не можеше. Това беше нейната съдба, която най-после идваше да се осъществи. Не можеше да отложи този дългоочакван завършек. Тя се заизвива към тях, като подскачаше неловко в опит да покаже грация. Между закърнялото ѝ тяло и древните спомени за други подобни срещи имаше ужасен конфликт. Можеше да е два пъти по-едра, със здрави мускули — великан сред змиите, въоръжена с достатъчно токсини да зашеметява плетеница след плетеница до пълното припомняне на наследството им. Потисна всичките си притеснения. Щеше да им даде всичко, с което разполагаше. Трябваше да е достатъчно.
Щом се приближиха дотолкова, че да могат взаимно да вкусят отровите си, тя се спря. Позволи на тялото си да потъне под водата и остана там, размахваща перки в очакване. Водачът им — поочукана змия, която блестеше с огъня на петната си, излезе напред, за да се срещнат зъб в зъб. Другите замахаха с перки около тях, като главите на всички бяха насочени към тялото ѝ. Всички увиснаха там, под бурността на морските вълни, толкова неподвижни, колкото бе възможно за плуващи създания, и се подредиха на равни разстояния, внимателно подравнени. Пред нея стояха множество организми, които скоро щяха да станат едно цяло, обединени от расовите спомени на техния вид. Тя отвори широко челюсти и показа зъбите си в официален поздрав. Разтърси гривата си, докато игличките около гърлото ѝ, съдържащи токсините, не се разгърнаха в пълното си величие. Всеки шип беше изпънат, издут от отровата, която тя скоро щеше да освободи. Наложи си да се сдържи. Това не беше пробуждането на една-единствена змия. Това беше възкресението на цяла плетеница.