И се възправи сянка [bg]

Лютеше му на очите и той примигна, за да се насили да ги държи отворени. Гърдите му се стегнаха, докато той се гмуркаше все по-надълбоко и се приближаваше към скалата. Далече долу от прозорците от дебело стъкло се процеждаше светлина. Те бяха издълбани в стръмните стени на скалата, върху която беше построена цитаделата. Аш ритна с крака и се заспуска към тях, като дърпаше след себе си шнура, който на свой ред също дърпаше тялото му. Знаеше, че ще има само една възможност.

Прогони пасаж от риби от пътя си и най-сетне усети, че тежестта на ръката му намалява, когато бронята застана върху ръба на един прозорец. Мината бавно се завъртя близо до стъклото. Аш разви шнура от ръката си и заплува надолу. Осмели се да погледне вътре и видя ярко осветена стая с дивани и полилеи. Двама жреци разговаряха помежду си, до вратата имаше двойка жреци воини.

Аш с мъка премести бронята и мината настрани, така че да е по-малко вероятно да ги забележат.

Дробовете му вече горяха. Той ритна с крака към повърхността. В периферията на зрението му проблясваха звезди. Изкачването му отне повече време от спускането. Той си припомни паниката, която беше изпитал на потъващия кораб. Сякаш тежестта на цялата вода на света го притискаше надолу.

Излезе с плясък на повърхността и се помъчи да си поеме въздух, но дробовете му сякаш все още не работеха достатъчно добре. Чу отново шума на града, когато водата се оттече от ушите му и той се огледа, благодарен, че улицата е все още пуста.

Напразно се опита да се измъкне от канала, откри, че не може, защото не си поемаше дъх достатъчно често, за да възстанови силите си.

Отпусна се във водата. Успокои дишането си и опита отново. Претърколи се върху дъските на пътеката, като с хриптене се опитваше да си поеме въздух. Седна, отпусна ръце на коленете си и пъхна глава между тях. Гледаше втренчено локвичките, които се образуваха на местата, където езерната вода капеше от тялото му.

Недалеч някакъв мъж изруга. В тъмния край на улицата някой се облекчаваше, докато другарите му го чакаха и разговаряха помежду си с пиянски гласове.

Аш погледна към шнура на фитила, който висеше във водата. Трябваше само да го среже, да го хвърли във водата и да бяга.

Внезапно вниманието му беше привлечено от ножа, чийто връх беше забит в дъските на крайбрежната пътека. Острието му беше покрито с тъмни петна от кръвта на жреца, който беше убил преди около час.

Колко ли души съм убил, изпълнявайки своето отмъщение? — стреснато се запита той.

Не можеше да си спомни — вече беше загубил бройката им, беше ги превърнал в нещо по-малко човешко, без лице и без стойност.