И се възправи сянка [bg]

Суон гледаше със зяпнала уста огнената буря отпред. Блестящите й очи отразяваха пламъците. Тя леко се олюляваше, сякаш под ритъма на музика, която само тя чува.

Някъде в далечината изгърмя пушка. Един офицер се отдели от редицата на войниците, за да огледа.

— Къде е той? — нетърпеливо попита Гуан и огледа поредицата открити пазари — единствената част от града, която още не бяха подпалили.

— Не бързай. Хората ни ще го принудят да излезе.

— Ако не са в капан някъде там, вътре, заедно с него. Казвам ти, досега трябваше да видим някакви следи.

Гуан започваше сериозно да се съмнява в този техен план. Беше твърде заплетен и приличаше по-скоро на някакъв спектакъл, отколкото на нещо практически изпълнимо. По-добре да бяха отишли сами да се справят с Че. Но както често се случваше, беше позволил на сестра си да го убеди да постъпят иначе.

Държаха се за ръце, както правеха понякога още от деца. Тя стисна неговата, сякаш за да го успокои.

По протежението на улицата стояха войници в тънка линия. Лицата им също като неговото бяха увити в кърпи и всички те гледаха през откритите пазари към стените от пламъци и дим, които се издигаха в нощното небе. В улиците отзад втори пръстен от войници лежаха скрити и чакаха.

— Мислиш ли, че заслужава всичко това? — попита той сестра си.

— Какво общо има заслужаването?

— Той все пак е един от нас.

Гуан усети студения вятър върху дланта си, когато сестра му я пусна.

— Сега ли се сещаш да покажеш загрижеността си? След като той дезертира? След като показа, че е предател, какъвто на практика го обвинихме, че е?

Гуан знаеше, че е безполезно да спори с нея. Освен това някои истини не се нуждаят от подкрепа.

— Мислиш ли, че ще сторят с нас същото, когато всичко това свърши?

— Защо да не го направят? Ние знаем толкова, колкото и той.

— Да, но като правим това, доказваме, че може да ни се има доверие. Това е добре за нас, Гуан, усещам го. Имат нужда от такива като нас, за да им вършат мръсната работа. Които и да са те.

— Да се надяваме, че си права.

Беше трудно да се вижда надалече с цялата тази сивкава мъгла, която изпълваше въздуха.

Една фигура тичаше откъм сергиите с гръб, обхванат от пламъци. Най-близките войници се прицелиха с арбалетите си и стреляха.