И се възправи сянка [bg]

— Назад! — гневно извика той и размаха меча си, от който капеше кръв.

Те го чуха, поне дотолкова, че да се поколебаят и да се заковат на място. Аш с мъка си пое въздух, докато към останалите войници се присъединиха стрелци с арбалети и неколцина с пистолети. Той избърса кръвта от лицето си и изплю онази в устата си. Целият беше подгизнал от кръв.

Мъжете наоколо дишаха тежко и гледаха обагрения в пурпурно призрак пред себе си с нещо, наподобяващо страхопочитание.

Един войник бързо си проби път напред. От татуировките на лицето му ставаше ясно, че е офицер.

— Кой си ти? — попита мъжът.

В гласа му прозвуча искрено любопитство.

Аш огледа парцаливата тълпа около себе си и арбалетите и пистолетите, насочени към тялото му. Повечето мъже изглеждаха уплашени. Уплашени и уморени.

— Хвърли оръжието си! — заповяда офицерът. — Направи го веднага или ще умреш!

Аш се замисли за момент, сетне се изправи от бойната стойка, която беше заел, и отпусна меча си. Някъде в нощното небе крякаха гъски. Той вдигна поглед, но не можа да ги види заради облаците. Усети бриза по лицето си, сякаш беше дъхът на Майката на света. Изражението му се смекчи.

— Знайте — каза той и вдигна поглед към офицера, докато прибираше меча си в ножницата, — че по-скоро сам бих отнел живота си.

И под насочените право към гърдите му пистолети и арбалети той направи единственото нещо, което му беше останало.

Аш скочи.