Каменният кръг [bg]

Кръчмата на Мубрей въртеше добър бизнес по обед. За разлика от задушевната задимена атмосфера в „Краят на света“ и други подобни питейни заведения, кръчмата на Мубрей беше голяма и елегантна, с външно стълбище, което водеше до втория етаж, където имаше просторна трапезария, която да задоволи апетита на единбургските проспериращи търговци и чиновници.

— Кой си в момента? — попитах го. — Чух мадам Жан да те нарича „мосю Фрейзър“… Фрейзър ли си за обществото обаче?

Той поклати глава и начупи една питка в супата си.

— Не, в момента съм Сони Малкълм, печатар и издател.

— Сони ли? Това галено от Алегзандър ли е? Очаквах да е „Санди“, особено като се има предвид цветът на косата ти. — Не че косата му бе с пясъчен свят, всъщност. Приличаше на косата на Бри — много гъста, леко вълниста и с всички оттенъци на червеното и златното; медено и канела, кестеняво и кехлибарено, червено, червеникавокафяво — всичко смесено.

Внезапно усетих вълна от копнеж по Бри; и едновременно с това жадувах да развържа косата на Джейми и да прекарам ръце под нея, да усетя извивката на черепа му и меките кичури между пръстите си. Още усещах гъделичкането ѝ, докато бе разпусната върху гърдите ми в утринната светлина.

Дъхът ми се накъса леко и аз сведох глава над супата от омари.

Джейми като че ли не забеляза; добави голяма буца масло в купата си и поклати глава.

— Сони се казва в Северна Шотландия — информира ме той. — И на Островите. Санди казват в Низините… невежите сасенаци. — Вдигна вежда към мен с усмивка и поднесе лъжица от гъста и ароматна супа към устата си.

— Добре. Сигурно по-подходящият въпрос е… коя съм аз?

Той все пак бе забелязал. Усетих как един голям крак побутва моя и ми се усмихна над купата си.

— Ти си моята съпруга, сасенак. Винаги. Който и да съм аз… ти си ми жена.

По лицето ми плъзна прилив на удоволствие и видях как спомените от нощта се отразяват и на неговото. Връхчетата на ушите му порозовяха.

— Не мислиш ли, че в супата ти има твърде много черен пипер? — попитах и преглътнах още една лъжица. — Сигурен ли си, Джейми?

— Аха. Сигурен съм. И не — няма твърде много пипер. Обичам да е пиперлива. — Кракът се плъзна леко по моя, върхът на обувката му докосваше глезена ми.

— Значи аз съм госпожа Малкълм — казах, и изрекох пробно името. От това „госпожа“ усетих абсурдна тръпка, сякаш бях младоженка. Неволно погледнах към сребърния пръстен на безименния си пръст.

Джейми видя това и вдигна чашата си към мен.

— За госпожа Малкълм — рече тихо и онова усещане пак се завърна.

Той остави чашата и хвана ръката ми; неговата беше голяма и така топла, че сияйна топлина се разля бързо по пръстите ми. Усещах сребърния пръстен отделен от плътта си, металът се загря от допира му.