Каменният кръг [bg]

— Никога не си била по-хубава, сасенак — каза той и усмивката му се разшири, когато вдигнах ръка да пригладя косата си. Той хвана ръката ми и я целуна нежно. — Остави къдриците на мира.

— Не — добави и хвана ръцете ми, — не, ти не си нож, като се замисля. А по-скоро умело изработена сабя, най-красивата сабя, сасенак — проследи устните ми с пръст, извиквайки усмивка, — но закалена добре… и с много коварен остър ръб.

— Коварен? — изненадах се аз.

— Не жесток — увери ме той. Очите му спряха на лицето ми, напрегнати и любопитни. Усмивка докосна устните му. — Не, не това. Но можеш да си безмилостно силна, сасенак, когато се наложи.

Усмихнах се малко лукаво.

— Мога.

— И преди съм го виждал у теб. — Гласът му стана по-тих и той стисна по-силно ръката ми. — Но сега си мисля, че си дори по-корава, отколкото преди. Често ли ти се е налагало да си такава?

Внезапно осъзнах защо той вижда така ясно онова, което Франк така и не видя.

— И на теб ти се е налагало — казах. — И ти си имал нужда от това. Често. — Несъзнателно пръстите ми докоснаха назъбения белег, който пресичаше безименния му пръст и разкривяваше ставата.

Той кимна.

— Питах се — каза така тихо, че едва го чувах. — Често се питах, дали мога да призова това острие при нужда и после да го прибера пак в ножницата. Защото съм виждал как много велики мъже стават жестоки при този призив и стоманата им потъмнява. И често се питах дали съм господар на душата си, или съм станал роб на собственото си острие?

— Не спирах да мисля — продължи той, като гледаше свързаните ни ръце — … дали не съм вадил острието твърде често и дали битката ми не е продължила твърде дълго, за да съм все още способен на човешки отношения.

Устните ми потрепнаха в порив да отвърна, но замълчах. Той видя това и се усмихна малко лукаво.

— Не мислех, че ще мога отново да се смея с жена в леглото, сасенак — каза той. — Или дори че ще отида пак при жена, не като озверяло от нужда животно — добави с горчивина в гласа.

Вдигнах ръката му и целунах малкия белег.

— Не мога да си те представя като животно — казах аз почти на шега, но лицето му омекна и той отвърна сериозно:

— Знам, сасенак. И точно това, че ти не можеш да ме видиш така, ми дава надежда. Защото аз… аз го знам… и все пак вероятно… — Замълча, гледаше ме напрегнато.

— Ти имаш тази… сила. Имаш я, но владееш и душата си. Затова вероятно и моята може да бъде спасена.

Не знаех какво да отвърна на това и мълчах известно време, само държах ръката му, галех изкривените пръсти и големите твърди кокалчета. Това беше ръка на воин… но той сега не беше воин.

Обърнах ръката му и я сложих на коляното си с дланта нагоре. Бавно проследих дълбоките линии и хълмчета, малката буква C, в основата на палеца; която го бележеше като мой.