Каменният кръг [bg]

Джейми отпи от виното си, лицето му беше неразгадаемо.

— Много съм благодарен за съвета, сър Пърсивъл — каза той. — Вероятно сте получили вест от вашите агенти за скорошни бури на север?

Сър Пърсивъл кихна, леко и спретнато, като мишчица в студа. Той целият приличаше на бяло мишле, помислих си аз, като видях как усърдно попива върха на розовия си нос.

— Точно тъй — каза той, остави кърпичката и запримигва добродушно към Джейми. — Не, аз наистина — тъй като си скъп на сърцето ми приятел — силно препоръчвам да останеш в Единбург. Все пак — добави и се обърна да огрее и мен с благоразположението си — сигурно вече имаш причина да си останеш у дома, нали? А сега, скъпи млади хора, опасявам се, че трябва да ви напусна; не бива да преча повече на вашата, както изглежда, сватбена закуска.

С малко помощ от кръжащия наблизо Джонсън, сър Пърсивъл стана и се отдалечи, а бастунът със златната глава потракваше по пода.

— Той изглежда много мил старец — отбелязах аз, когато бях сигурна, че вече не може да ме чуе.

Джейми изсумтя.

— Прогнил е като проядена от дървеници дъска — каза той. Вдигна чашата и я пресуши. — Да не повярваш — рече замислено и се вгледа в слабата фигура, която сега предпазливо слизаше по стълбите, — за човек, който е така близо до Съдния ден, като сър Пърсивъл, имам предвид. Ще си речеш, че страхът от Дявола ще го спре, но не би.

— Предполагам, че не е по-различен от останалите — казах цинично. — Повечето хора си мислят, че ще живеят вечно.

Джейми се засмя, възвръщаше отново настроението си.

— Да, така е — рече той. Бутна чашата ми към мен. — А сега, когато си тук, сасенак, вече съм убеден в това. Изпий го, мо нигеан дон, и ще се качим горе.