Каменният кръг [bg]

— И аз, моя сасенак — каза той и ме целуна, много леко, но имах време да затворя устни в леко ухапване на долната му устна.

— Не е само заради леглото — каза той, като се отдръпна накрая. Очите му ме гледаха, меко тъмносиньо като топло тропическо море.

— Да, не е — казах и докоснах бузата му.

— Да си отново с мен… да говоря с теб… да знам, че мога да ти кажа всичко, без да си меря думите или да крия мислите си… Господи, сасенак, само Бог знае, че съм изпълнен с похот като младеж и не мога да сваля ръце от теб… — добави лукаво, — но това е нищо пред удоволствието да си до мен и да ти разкривам сърцето си.

— Беше самотно без теб. Много самотно.

— И за мен — каза той. Погледна надолу, дългите мигли скриваха очите му, поколеба се за миг.

— Няма да кажа, че съм живял като монах — рече тихо. — Когато трябваше… когато усещах, че трябва или че ще полудея…

Сложих пръсти на устните му, за да го спра.

— Аз също. Франк…

Ръката му притисна устата ми. И двамата занемели, ние се гледахме и аз усещах как усмивката му расте под ръката ми, а моята под неговата. Свалих ръка.

— Това няма значение.

— Да. Няма значение. — Проследи линията на устните си с моя пръст.

— Е, излей ми сърцето си, ако има време.

Той погледна към прозореца, за да прецени светлината — трябваше да се срещнем с Иън в печатницата в пет часа, за да видим как върви търсенето на Младия Иън. После Джейми се отдръпна внимателно от мен.

— Има поне два часа, преди да тръгнем. Седни и се облечи, а аз ще поръчам малко вино и бисквити.

Това звучеше прекрасно. Като че ли постоянно бях гладна, откакто го открих. Седнах и започнах да ровя из купчината дрехи на пода, търсех корсета за роклята с дълбокото деколте.

— Изобщо не съм тъжен, но може би съм малко засрамен — отбеляза Джейми, докато обуваше копринените чорапи. — Или поне би трябвало.

— Защо?

— Ами ето ме тук, в рая, така да се каже, с теб, с вино и бисквити, докато Иън трополи по паважа и се тревожи за сина си.

— А ти тревожиш ли се за Младия Иън? — попитах, концентрирайки се върху връзките на роклята.

Той се смръщи леко, докато дърпаше другия чорап.

— Не толкова се тревожа, колкото се опасявам, че може да не се появи до утре.

— Какво ще стане утре? — попитах и тогава със закъснение се сетих за срещата със сър Пърсивъл Търнър. — О, пътуването ти на север… утре ли трябва да тръгнеш?

Той кимна.

— Да, имам среща в Мълинс Коув, утре няма да има луна. Люгер от Франция, с вино и батиста.

— И сър Пърсивъл те предупреди да не ходиш на тази среща?

— Така изглежда. Не знам какво се е случило, но сигурно ще разбера. Дали е дошъл главният митнически управител на окръга, или пък е научил за нещо друго, което се случва по крайбрежието и няма нищо общо с нас, но може да попречи. — Сви рамене и закопча жартиера на чорапа си.

После сложи ръце на коленете си, с дланите нагоре, и бавно сви пръсти. Лявата се сви веднага в компактен юмрук, оръжие, готово за битка. Пръстите на дясната се свиха по-бавно; средният беше изкривен и не искаше да легне до втория. Безименният изобщо не се сви, а стърчеше и кутрето до него бе извито под странен ъгъл.