Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Хората в моята лодка гледаха изумени и ужасени, някои проклинаха, един или двама повърнаха. Водата около нас беше кървава, а каменната зидария на моста беше обагрена в тъмночервено.
— Гребете по-бързо — заповядах аз. — Внимавайте да не се блъснем в устоите. Молете се на боговете да останем незабелязани.
Лодката на Дженъс префуча покрай нашата точно когато течението ни подгони под моста. През парапета се беше провесил човек. Видях, че очите му са вперени в отвъдното… и духът му го напусна пред очите ми. После преминахме. Стори ми се, че чух викове откъм моста, и по-късно някой каза, че подир нас била изстреляна стрела, но реката правеше нов завой, дърветата достигаха до бреговете и успяхме да се измъкнем невредими.
Плувахме почти до мръкване и чак тогава измъкнахме лодките на един малък остров по средата на реката и ги скрихме в храстите. Всички бяхме уплашени и изненадани — да не видим никакви признаци на живот толкова дълго, а после да се натъкнем на такава жестока сцена.
— Жестоко си беше — каза Лайън. — Може и да не сте видели, но имаше цели взводове след войниците. Доубиваха всички ранени, та да са сигурни, че никой няма да има нужда от лечение. Минаваха наред, сякаш изпълняваха заповед.
— Мародерство — каза Мийна.
— Нищо не взимаха — възрази Лайън. — Само убиваха.
— Може би сме видели края на кръвна вражда — предположих аз.
— А може би — мрачно каза Дженъс — тези земи не напразно са наречени Оспорвани. Единственият победител, изглежда, са червеите.
— Във всеки случай — казах аз, като се опитвах да повиша малко духа на хората ни, — сега вече знаем защо Далечното царство не е изпратило емисари или търговци. Сигурно е трябвало да минат през кланици като тази.
Думите ободриха всички.
— Сега все пак се доближаваме до някаква форма на цивилизация, макар и да изглежда варварска — продължих аз. — Устието на тази река и самото Далечно царство трябва да са много близко. — Последното, разбира се, беше само предположение.
Но ден и половина по-късно намерихме цивилизация. Или по-точно, цивилизацията ни намери. Четири дълги бойни галери изскочиха от един проток. Преброих по двайсет гребла от всяка страна, а на палубите бяха строени въоръжени мъже. На носа на корабите имаше балисти, насочени точно към нас. Бяхме хванати в истинска клопка. Един брадат мъж с доспехи и шлем ни поздрави.
— Добре дошли, пътници! — извика той. — Добре дошли, гости.
Усмивката му обаче беше не само негостоприемна, но и безмилостна.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА
МАГЬОСНИКЪТ НА ДУШИ
Не беше град като другите: всеки звук беше приглушен, всеки цвят — неестествено ярък. Жилищата бяха от светъл камък и вместо врати имаха малки черни дупки, които обезобразяваха безличните фасади. Дълги червени знамена, окачени на лакирани зелени стълбове, бяха наредени от двете страни на зловещия булевард.
Нашите „домакини“ не пожелаха да отговорят на нито един въпрос, докато плувахме към градското пристанище. Всъщност те не направиха никакъв коментар по какъвто и да било въпрос и гледаха настрани, когато се обръщахме към тях, сякаш не съществувахме. На пристанището бяхме предадени на едно поделение войници, командвано от мургав офицер. Оръжията и другите ни принадлежности бяха натоварени на една кола, която тръгна след нас, щом ни подкараха по главния булевард на града. Бяхме като малък парад — двайсет разтревожени другари, застанали възможно по-близо един до друг за поддържане на духа. Отстрани вървяха войниците, които ни караха към нашата съдба. Новите ни домакини бяха толкова мълчаливи, колкото и предишните; като се изключи тропотът на ботушите им и звънтенето на доспехите, все едно ги нямаше.
Наоколо имаше малко хора, а онези, които видяхме, вървяха без видима цел или стояха неподвижни като камъни и ни гледаха втренчено, докато минавахме. В облеклото им нямаше никаква логика: някои носеха груби, прости тоги, други бяха облечени в бяла коприна; имаше мъже с военни униформи, с дрехи на земеделски работници и дори просяци, облечени в парцали. Едно дете ме зяпаше. Усмихнах му се и то ми се усмихна; стомахът ми се сви на топка, защото това невинно същество беше без нос. Започнах да забелязвам, че и мнозина други бяха обезобразени по някакъв начин: някои бяха без ръце или пък с дървени протези на краката.