Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Нещастници — прошепна Мийна.
Дженъс се наведе близко до мен и каза тихо:
— Щом стигнем, правете като мен.
Булевардът изви, после тръгна право напред към една висока, масивна сграда с огромен червен комин. От комина излизаха искри и черен пушек, миришеше отвратително. Наистина беше огромна — доближихме я и видях, че пред нея има друга, подобна на кошерище сграда с въртяща се врата. Оттам излезе мъж с фина червена туника и малка черна значка на гърдите. Някакъв началник. Той вдигна ръка за поздрав — ръка без палец. А вместо пръсти имаше някакви къси чуканчета.
После каза с рязък, свикнал да командва глас:
— Добре дошли, благородни пътешественици. Моят господар ви приветства и любезно ви предлага своето прочуто гостоприемство.
— Благодаря ти — отговори Дженъс. — И кой е твоят любезен господар?
— Името му е прочуто по целия свят — отговори нашият посрещач. — Великият Морташъс. Владетел на този град и на всички земи на Гомалали.
— Прости нашето невежество, благородни господине — каза Дженъс. — Но ние идваме от една толкова далечна страна, до която името на твоя възхваляван господар не е достигнало. За нас ще бъде чест да бъдем първите, които ще могат да разказват за него на трапезата, когато се завърнем у дома.
— Значи ще имате удоволствието да се срещнете за първи път. Елате. Моят господар ви очаква.
Последвахме го: деветнайсет мълчаливи мъже, молещи се на всички богове да помогнат на мъдростта на Дженъс. Чух свистенето на големия комин над нас и почти се задавих от ужасно миришещия пушек. Нашият водач ни поведе към банкетната зала и отвори широко вратата. Залата беше дълга и тясна, и така силно осветена, че ме заболяха очите. Единствената украса бяха многобройни отвратителни знамена като онези, за които вече споменах, окачени по високите стени. От единия край на залата до другия се простираше тежка маса от абанос, отрупана с безчет ястия, които съблазняваха небцето: какви ли не печени меса, подноси с печени цели риби, грамади от вкусни златистокафяви хлябове и големи кристални гарафи, пълни с червено вино, толкова силно, че ароматът му изпълваше цялата зала. Всички подноси и подставки бяха златни. На масата седяха четирийсет мъже, а откъм вратата имаше места за още осемнайсет.
Начело на масата, на зелен стол с облегалка като трон седеше мъж с лице на свиреп лешояд. Като ни видя той стана, вдигна ръце и полите на червената му пелерина се разпериха досущ като крилете на голямата пустинна птица, на която приличаше. Очевидно това беше човекът, който ни беше поканил — тукашният господар Морташъс. Той се обърна най-напред към насядалите около масата.
— Господа. Имаме честта днес да бъдем посетени от изтъкнати гости. — Чу се шушукане: злобно или весело, не мога да кажа. — Господа, позволете ми да ви представя рицаря Дженъс Грейклок от Ориса. — Дженъс се изплаши. Усетих, че и по моето лице премина гримаса на остра болка. Скрих уплахата си, както и Дженъс. — Вярвам, че мъжът зад него… ти, с чудесната червена коса… е благородният Антеро. Също от Ориса. — Поклоних се спокойно, а в ума ми се въртяха ужасни въпроси: откъде знае за нас? каква ли е целта му?
— Ние сме тези, на които е оказана чест, почитаеми Морташъс — каза Дженъс. Аз повторих като ехо думите му. Зад себе си чух нервното покашлюване на някой от хората ни и суровата забележка на сержант Мийна. Морташъс намести шалчето около врата си; беше от скъпа черна коприна. На лицето му се появи усмивка на божествено благоволение, но очите му бяха толкова тъмносиви и изпълнени със смърт, че бях сигурен, че е магьосник.
— Седнете да хапнете с нас, моля — каза той и посочи свободните почетни места от двете страни на трона си. — Вашите хора нека се настанят на свободните места до вратата. — Дженъс и аз тръгнахме напред. Малката ни група се намести там, където й беше наредено. С всяка стъпка, с която се отдалечавахме от хората си, чувствах как връзката помежду ни изтънява. Седнахме. Морташъс беше много любезен. Настани ни на местата ни и напълни чашите ни с вино. Промърморих благодарности и отпих. Виното беше толкова сладко, че едва не се задавих, но от учтивост се насилих и сръбнах отново. Този път беше по-поносимо: силно вино, от което в стомаха избухва огън, а в ума дим. Зарекох се да бъде предпазлив.
— Кажете ми, ваше превъзходителство — започна Дженъс, — откъде знаете за такива скромни пътници като нас?