По заповед на президента

Сега вече ги проклинаше, предимно на френски, но също и на фламандски. Военните санитари не знаеха нито един от двата езика. Мауди говореше първия достатъчно добре, за да я разбира, но колкото и отвратителни да бяха клетвите й, те не бяха продукт на ясен разум. Мозъкът вече беше поразен и сестра Жана Батист не бе в състояние дори да разговаря със своя Бог. Най-накрая болестта атакуваше сърцето й и това изпълваше лекаря с надежда, че Смъртта ще я отнесе, за да прояви закъсняла милост към жената, заслужила много повече, отколкото бе получила от живота. Може би за нея делириумът идваше като спасение. Може би душата й вече се бе откъснала от тялото. Може би като не знаеше къде се намира, коя е и какво става, болката вече не я докосваше, не и на местата, които имаха значение. Докторът се нуждаеше от тази илюзия, но ако онова, което виждаше, наистина беше милост, то тя бе някаква нейна ужасна разновидност.

Лицето на пациентката беше покрито с обриви. Той не можеше да разбере дали очите й все още функционират. Те кървяха и по повърхността, и отвътре, и дори жената все още да виждаше, това нямаше да е за дълго. Преди половин час едва не я бяха изпуснали — бяха се втурнали в стаята и я завариха полузадушена от вдишаната повърната материя. Санитарите се бяха опитвали да прочистят дихателните й пътища и в същото време да не скъсат ръкавиците си. Макар и покрити с гладка пластмаса, ремъците, които я държаха неподвижна, вече бяха протрили кожата й, предизвиквайки още кървене и нови болки. Тъканите на кръвоносната й система също се разпадаха и преливаната й кръв течеше колкото по съдовете на ръцете и краката й, толкова и по леглото. Сега медицинските работници истински се страхуваха дори само да докосват пациентката, въпреки ръкавиците и костюмите. Мауди видя, че са донесли пластмасова кофа с йоден разтвор и докато гледаше, един от тях натопи ръкавиците си в него и ги изтръска, без да ги изсушава, така че ако я докосне, да има химическа преграда срещу патогените, които можеха да се прехвърлят върху него от тялото й. Тези предпазни мерки бяха излишни — ръкавиците бяха плътни, — но Мауди едва ли можеше да обвинява мъжете заради страха им. След изтичането на смяната пристигнаха новите дежурни и предишните си тръгнаха. На излизане един от тях хвърли поглед назад с безмълвна молитва Аллах да отнесе жената преди след осем часа да му се наложи да се върне отново тук. Излязъл навън, облеченият също като останалите в пластмасов костюм ирански военен лекар щеше да отведе хората в дезинфекционната, където преди да се съблекат щяха да напръскат облеклото им, а после и телата им, докато костюмите се изгаряха на пепел в камерата на долния етаж. Мауди не се съмняваше, че процедурите ще се изпълнят буквално — не, те щяха да надхвърлят необходимото във всяка една подробност и дори тогава хората щяха да се страхуват от предстоящите дни.