По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— В положение като сегашното, с обезглавено правителство ли? Възможно е да отнеме години, за да се възстанови онова, което обърка той — със сериозната загриженост на доверен семеен лекар отвърна Килти. — Не защото е лош човек. Определено не е такъв. А защото просто не знае как да изпълнява задълженията на президент на Съединените щати. Просто не знае, Бари.
— Ще се видим отново след съобщенията от нашите кабелни оператори — каза Бари към камерата. Арни вече беше чул достатъчно и нямаше нужда да гледа рекламите, така че изключи телевизора.
— Господин президент, преди не се притеснявах, но сега съм истински притеснен. — Той замълча за миг. — Утре ще видите, че някои уводни статии в едни от най-важните вестници се съгласяват с необходимостта от съдебна комисия и няма да имате избор, освен да се примирите с това.
— Почакай малко. Законът не казва, че…
— Законът не казва нищо. Пък и дори да казваше, няма Върховен съд, който да вземе решение. Ние сме демокрация, Джак. Народната воля ще реши кой е президентът. Народната воля ще бъде разклатена от онова, което казват медиите, а ти никога не си можел да работиш с тях толкова добре, колкото Ед.
— Виж, Арни, той подаде оставка. Аз бях утвърден от Конгреса за вицепрезидент, Роджър загина, аз станах президент и това е шибаният закон! И по закон трябва да остана аз. Положил съм клетва и ще го направя. Изобщо не съм искал тази шибана работа, но никога през живота си не съм бягал от нищо и проклет да съм, ако избягам от това! — Имаше още нещо. Райън презираше Едуард Килти. Не харесваше политическите му възгледи, не харесваше харвардските му маниери, не харесваше частния му живот, дяволски сигурно не харесваше отношението му към жените. — Знаеш ли какво е той, Арни? — изръмжа Райън.
— Да, знам. Той е сводник и измамник. Няма абсолютно никакви убеждения. Никога не е практикувал право, но е помогнал за написването на безброй закони. Не е лекар, но е определял националната политика в областта на здравеопазването. Цял живот е бил професионален политик, винаги е живял на държавни разноски. Никога не е създал нещо, нито пък е служил в частния сектор на икономиката, а е прекарал живота си, като е решавал колко високи да са данъците и как да се изразходват парите. Единствените чернокожи, които е срещал като дете, са били прислужничките, които са оправяли спалнята му, но е защитник на правата на малцинствата. Той е лицемер. Той е шарлатан. И ще спечели, освен ако не си седнеш на задника, господин президент — каза Арни. — Защото той знае как да играе играта, а ти — не.
Според историята на болестта пациентът беше пътувал до Далечния изток през октомври и в Банкок си бе позволил сексуалните услуги, с които тази страна беше добре известна. Някога Пиер Александър, тогава капитан, назначен във военна болница в същата страна, сам си ги бе позволявал. Съвестта му не го тормозеше за това. Тогава бе млад и глупав, каквито се предполага да са хората на тази възраст. Но това беше преди СПИН. На него се падна да каже на пациента — мъж, бял, трийсет и шест годишен — че има в кръвта си антитела на СПИН, че не може да прави секс с жена си без предпазни мерки и че жена му незабавно трябва да се подложи на кръвна проба. О, тя била бременна? Незабавно, веднага. Още утре, ако е възможно.
Чувстваше се като съдия. Не за първи път съобщаваше такива новини и сигурно нямаше да е за последен, но когато съдията произнася смъртна присъда, поне е за тежко престъпление и има възможност за обжалване. Това нещастно копеле не беше виновно за нищо друго, освен че се бе проявило като мъж на разстояние от дванайсет часови пояса от вкъщи, навярно пиян и самотен. Може би след като се е скарал с жена си по телефона. Може би тя е била бременна и тогава, а той не е искал да има деца. Може би причината просто беше в екзотичните условия, а Алекс отлично си спомняше колко прелъстителни могат да са онези момичета с детински личица, пък и, по дяволите, кой би разбрал? Сега много хора щяха да разберат и нямаше да има обжалване. Това можеше да се промени, помисли си доктор Александър. Току-що го бе казал на пациента. Човек не трябваше да им отнема надеждата. Точно това казваха и онколозите на пациентите си от две поколения насам. Тази надежда беше реална, беше истинска, нали? По въпроса работеха някои умни хора — Александър бе един от тях — и пробивът можеше да стане още утре. Или след сто години. Пациентът разполагаше с десет.
— Не изглеждате много щастлив.
Той вдигна поглед.
— А, доктор Райън.
— Доктор Александър, познавате Рой, нали? — Тя посочи към масата с таблата си. Столът днес беше претъпкан. — Имате ли нещо против?