По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Две седмици ли? — Ако Джексън беше в състояние да пребледнее, щеше да го направи.
— Джексън, откога сте в армията? — попита министърът на отбраната.
— С времето във военното училище ли? Да речем трийсет години.
— Ако не можете да свършите тази работа до утре, значи не ви бива. Но аз ще ви дам десет дни — великодушно каза Бретано.
— Господин министър, аз съм оперативен офицер, а не чиновник и…
— Точно така. Според собственото ми виждане за нещата чиновниците трябва да изпълняват онова, от което се нуждаят оперативните офицери. Предполага се, че решенията на място като това трябва да се взимат от изпълнителите, а не от счетоводителите. Точно това беше проблемът в „Ти Ар Дабъл Ю“, когато постъпих там. Счетоводителите казваха на инженерите как да си вършат работата. Не — поклати глава Бретано. — Така не става. Изпълнителите трябва да кажат от какво се нуждаят и счетоводителите трябва да измислят как да го вместят в бюджета. Винаги има сблъсъци, но решенията се определят от крайния резултат от работата.
Джексън успя да се усмихне.
— Какви са параметрите?
— Определете най-голямата възможна заплаха и най-сериозната криза, макар да изглежда малко вероятна, и разработете военна структура, която да може да се справи с тях. — Дори това не бе достатъчно и двамата мъже го знаеха. Някога всичко се беше определяло от правилото на „двете и половина войни“ — Америка трябваше да е в състояние да се справи с два по-големи конфликта, плюс някакво по-малко стълкновение. Малцина изобщо бяха признавали, че това „правило“ винаги е било фантазия още от времето на президентския мандат на Айзенхауер. Днес, както току-що бе признал Джексън, Америка не разполагаше с възможности да проведе дори само едно по-съществено бойно разгръщане. В сравнение с преди десет години флотът бе съкратен наполовина. Армията беше съкратена още повече. Военновъздушните сили бяха страшни, но въпреки това бяха загубили силата си почти наполовина. Морските пехотинци все още бяха силни и в готовност, но морската пехота бе експедиционен корпус, способен бързо да се разгръща в очакване на подкрепления, и въоръжението му беше опасно леко. Хладилникът не бе съвсем празен, но усилената диета наистина не беше изиграла много положителна роля.
— Десет дни?
— Дори в този момент в чекмеджето на бюрото си пазите онова, от което се нуждая, нали? — Офицерите плановици винаги бяха в готовност, Бретано знаеше това.
— Дайте ми няколко дни да го поизгладя, сър, но, да, ние сме готови.
— Джексън?
— Да, господин министър?
— Следях операциите ни в Тихия океан. Скип Тайлър, един от хората ми в „Ти Ар Дабъл Ю“, беше много добър в тези неща и ние всеки ден сядахме над картите и плановете. Операциите, които сте разработили, бяха внушителни. Войната не е просто физическа. Тя е и психологическа, както всъщност е в живота. Спечелихме, защото имахте най-добрите хора. Оръжията и самолетите също имат значение, но най-важни са мозъците. Аз съм добър ръководител и дяволски добър инженер. Не съм военен. Де слушам какво ми казвате вие, защото вие и колегите ви знаете да се биете. Ще ви поддържам където и когато трябва. В замяна на това искам онова, от което наистина се нуждаете, а не онова, което бихте искали да имате. Не можем да си го позволим. Можем да победим бюрокрацията. Ще прочистя това министерство. В „Ти Ар Дабъл Ю“ се избавих от много безполезни хора. Това е строителна компания и сега се управлява от инженери-строители. Това е компания, която върши работа, и съответно трябва да се управлява от работници. Отговорни. Разумни. Устойчиви. Умни. Разбирате ли какво ви казвам?
— Струва ми се, че да, сър.
— Десет дни. Ако успеете, и по-малко. Обадете ми се, когато сте готов.
— Кларк — каза Джон по директната линия.
— Холцман — отвърна гласът и Джон чак се опули.
— Бих могъл да попитам откъде имаш този номер, но ти никога няма да разкриеш източника си.
— Прав си — съгласи се репортерът. — Спомняш ли си онази вечеря у Естебан?
— Смътно — излъга Кларк. — Беше отдавна. — Всъщност това не бе вечеря, но устройството, което трябваше да записва разговора, не го знаеше.
— Дължа ти реванш. Какво ще кажеш за довечера?
— Ще ти се обадя. — Кларк затвори телефона. За какво, по дяволите, беше всичко това?
— Хайде, хайде, думите на Джак не бяха такива — каза на кореспондента на „Ню Йорк Таймс“ ван Дам.
— Но искаше да каже точно това, Арни — отвърна репортерът. — Знаеш го. Аз също го знам.