По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Иска ми се да не го натискаш толкова. Той не е политик — отбеляза шефът на персонала.
— Вината не е моя, Арни. Той изпълнява тази работа и трябва да спазва правилата.
Арнолд ван Дам кимна в знак на съгласие и прикри гнева, предизвикан от небрежната забележка на репортера. Вътрешно знаеше, че другият е прав. Играта се играеше точно така. Но също знаеше и че репортерът греши. Може би прекалено се беше привързал към президента Райън, достатъчно, за да възприеме някои от погрешните му идеи. Медиите, които представляваха предимно частния бизнес — повечето от тях бяха общи акционерни дружества — притежаваха такава власт, че определяха какво са казали хората. Това бе достатъчно лошо. Нещо повече обаче, те прекалено много обичаха работата си. Можеха да издигнат или да унищожат всеки в този град. Те определяха правилата. И тъй като самият той ги беше нарушил, можеше да бъде унищожен.
Райън бе наивен. Не можеше да се отрече. Оправдаваше го това, че изобщо не се беше стремил към този пост. Бе дошъл тук случайно, в опит за последен път да служи на страната си и после веднъж завинаги да се оттегли, за да се върне към частния си живот. Не беше избран за този пост. Но медиите също не бяха избрани, а задълженията на Райън поне бяха точно определени от Конституцията. Медиите престъпваха границата. Те взимаха страна по конституционен въпрос, при това погрешната страна.
— Кой определя правилата? — попита Арни.
— Те просто си съществуват — отвърна човекът от „Ню Йорк Таймс“.
— Е, президентът няма намерение да променя закона „Роу“. Никога не е казвал това. А и няма да събира съдиите от пейките в парка. Няма да избере либерални активисти, нито пък консервативни активисти, и ми се струва, че ти го знаеш.
— Значи Райън просто не се е изразил правилно, така ли? — Нехайната усмивка на репортера казваше всичко. Щеше да изопачи думите му и да ги предаде като „информация от висш правителствен служител, изясняваща, — което означаваше «коригираща» — изявлението на президента“.
— В никакъв случай. Вие не сте го разбрали.
— Прозвуча ми съвсем ясно, Арни.
— Защото си свикнал да слушаш професионални политици. Сегашният ни президент казва нещата направо. Всъщност това като че ли ми харесва. — Ван Дам продължаваше да лъже, което го вбесяваше. — И дори може да ви улесни живота. Вече няма да се налага да проверявате всичко. Единственото, което ще трябва да правите, е да си водите точни бележки. Или може би просто да го преценявате справедливо. Всички сме съгласни, че той не е политик, но вие се държите с него така, сякаш е. Вслушвайте се в онова, което наистина казва, става ли?
— Хайде, Арни. Ти си най-лоялният тип в този град. По дяволите, би могъл да станеш страхотен семеен лекар. Всички го знаем. Но Райън си няма представа от нещата. Речта в Националната катедрала, безумната реч от Овалния кабинет. Поведението му изобщо не е президентско.
— Кой решава какво е президентското поведение?
— В Ню Йорк — аз — отново се усмихна репортерът. — За Чикаго ще трябва да питаш някой друг.
— Той е президентът на Съединените щати.
— Ед Килти казва друго, а той поне се държи като президент.
— Ед е вън от играта. Подаде оставка. Министър Хансън се е обадил на Роджър, който ми го каза. По дяволите, самият ти съобщи за това.
— Но каква причина може да има за…
— Каква причина може да има, за да вдига всяка пола, минала пред носа му? — попита шефът на персонала и си помисли: „Страхотно! — вече губя контрол над медиите!“
— Ед винаги си е падал по жените. Пооправи се, откакто се отказа от пиенето. Но това никога не му е пречило да си изпълнява задълженията — изясни кореспондентът. Подобно на вестника си, той беше яростен защитник на правата на жените.
— И каква ще бъде позицията на „Таймс“?
— Ще ти пратя копие от уводната статия — обеща репортерът.
Повече не можеше да издържа. Вдигна слушалката и набра шестте цифри, като гледаше в мрака навън. Слънцето вече беше залязло и прииждаха облаци. Щеше да е студена, дъждовна нощ, последвана от утро, което можеше и да не доживее.
— Да? — отговори някакъв глас при първото иззвъняване.
— Тук е Бадрейн. Ще е по-удобно, ако следващият самолет е по-голям.
— Готов съм да пратя Боинг 737, но трябва да получа разрешение.
— Ще се опитаме да направим нещо оттук.
Всъщност да се раздвижи го накараха новините по телевизията. Още по-празни от обикновено, без нито един политически репортаж. Нито един, и то в страна, където политическият коментар често поглъщаше времето, определено за метеорологичната прогноза. Най-зловещ от всичко обаче беше репортажът за една джамия, стара шиитска джамия, която била оставена без поддръжка. Репортерът лееше сълзи за този факт, разказваше се дългата и достойна история на сградата и не се споменаваше нищо за това, че не я поддържаха, защото някога там се бе събирала група, обвинена, навярно справедливо, в заговор за покушение над иракския починал, любим, велик и очевидно вече изпадащ в забвение политически лидер. Нещо повече, записът показваше петима молли, които стояха пред джамията, дори без да гледат директно към камерата, и просто сочеха избелелите сини плочки по стените, навярно обсъждайки какво трябва да се направи. Това бяха същите онези петима, пристигнали като заложници на генералите. Но на екрана не се виждаше нито един войник и лицата на поне двама от моллите бяха добре известни на иракските зрители. Някой се беше добрал до телевизионната станция, по-точно до хората, които работеха там. Ако репортерите и останалите от персонала искаха да запазят работата и главите си, бе дошло време да погледнат новата реалност. Дали тези кратки няколко минути бяха достатъчно за обикновените хора да видят и познаят лицата на гостите — и да схванат тяхното послание? Щеше да е опасно да разбере отговора на този въпрос.