По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Извън границите на летището иракската армия все още беше по улиците, но сега положението щеше да се промени. Наборниците и дори елитните гвардейци щяха да останат навън още няколко дни и да свикнат с еднообразната и безцелна рутина, а тя бе нещо разрушително за войниците. Щяха да се размотават, да пушат и да започнат да си задават въпроси: „Какво точно става?“ Отначало нямаше да има отговори. Сержантите им щяха да им казват да си изпълняват задълженията, самите те посъветвани така от ротните си офицери, посъветвани на свой ред от командването на батальона и така нататък по цялата йерархия… докато някой не повтореше същия въпрос и не се окажеше, че няма никой по-висшестоящ, който да му нареди да млъкне. В този момент въпросът щеше да рикошира надолу по стълбицата. Тогава армията щеше да проумее, че нещо не е наред. Предполагаше се, че генералите разбират тези неща — но не, вече не ги разбираха. С тях се случваше нещо много глупаво, особено в тази част на света. Те забравяха. Беше толкова лесно. Просто забравяха, че вилите, слугите и автомобилите не са божи дар, а временно удобство, което може да изчезне също толкова лесно, колкото утринната мъгла. Те се страхуваха от Даряеи повече, отколкото от собствения си народ, и това бе глупаво. И щеше просто да ядоса Бадрейн, ако животът му не зависеше от техния.
Седалката от дясната страна на отделението все още беше влажна. Този път на нея седеше най-малката дъщеря на генерала, който допреди няколко минути бе командвал 4-та гвардейска дивизия (моторизирана) и който сега се съветваше с колегата си от военновъздушните сили. Детето почувства влагата по ръката си и озадачено започна да я ближе, докато майка му не го видя и не го прати да се измие. После майката се оплака на иранския стюард, който пътуваше в задната част заедно с тази група. Той премести детето на друга седалка и си отбеляза да я почистят или сменят в Мехрабад. Сега напрежението вече не беше толкова силно. Първите двама офицери бяха съобщили от Хартум, че всичко е наред. Взвод от суданската армия охранявал голямата къща, в която двамата били настанени, и изглежда, нямало никаква опасност. Генералите предварително бяха решили, че ще направят съществен „принос“ за богатството на тази страна, така че си бяха осигурили лична охрана за времето — надяваха се да е кратко, — което щяха да прекарат там. Все още в Багдат, шефът на разузнаването им сега разговаряше по телефона и осъществяваше различни контакти в различни страни, за да им осигури безопасно постоянно пребиваване. Швейцария? Чудеха се. Студена страна от гледна точка и на климат, и на култура, но пък сигурна и — за хората, които имаха пари, които да инвестират — анонимна.
— На кого принадлежат трите гълфстрийма?
— Регистрацията на самолетите е швейцарска, лейтенант — съобщи майор Сабах. Току-що бе разбрал този факт. От направените в Хартум снимки беше получил номера, изписан на опашката, и после лесно го провери в компютърната база данни. Обърна страницата, за да види чии са самолетите. — Принадлежат на някаква корпорация. Имат три реактивни и няколко по-малки с турбодвигатели за полети из Европа. Ще трябва да направим още проверки, за да научим повече за компанията. — Но някой друг щеше да свърши това и да открие очевидното. Навярно някаква вносно-износна организация, по-скоро само на хартия, отколкото в действителност, може би с малка фасада, занимаваща се с истински, макар и незначителен бизнес заради паравана. Корпорацията щеше да има средно голяма сметка в търговска банка и някоя адвокатска фирма щеше да се грижи педантично да спазват всички местни закони. Служителите щяха отлично да знаят как да се държат — Швейцария почиташе законите — и как да поддържат всичко в ред. В крайна сметка корпорацията щеше да потъне вдън земя, защото швейцарците не пречеха на хора, които влагаха пари в банките им и спазваха законите им. Онези, които грубо ги нарушаваха, можеха да намерят страната толкова негостоприемна, колкото онази, която напускаха генералите. Това също беше обяснимо.
Жалкото, помисли си Сабах, бе, че познаваше първите две лица, а навярно щеше да познава и онези, които сега бяха на път. Щеше да му достави удоволствие, ако ги изправеха пред правосъдието, особено пред кувейтското. Когато Ирак нападна родината му, повечето от тях бяха по-млади и бяха взели участие в грабежите. Майор Сабах помнеше как беше обикалял из улиците, опитвайки се да изглежда колкото може по-малко подозрителен и опасен, докато други кувейтци се бяха съпротивлявали по-активно. Това бе смело, но опасно. Повечето от тях бяха заловени и убити, наред с членове на собственото му семейство, и макар че оцелелите сега бяха известни и богато възнаградени, тези малцина бяха действали на базата на събирана от него информация. Майорът нямаше нищо против. Семейството му беше достатъчно богато и той харесваше работата си на разузнавач. Нещо повече, бе дяволски сигурен, че страната му вече никога няма да бъде изненадана по този начин. Той лично щеше да се погрижи за това.