Нож от блянове

Авиенда избра синьо, нещо, което правеше често, с няколко реда седефчета около деколтето. Не беше съвсем дълбоко като по ебударска-та мода, но все пак щеше да показва гръд — малко рокли, шити в Ебу Дар, не го правеха. Докато Сефани стягаше копченцата, Авиенда опипваше между пръстите си нещо, което бе извадила от кесията на колана си — малка кама с груба дръжка от еленов рог, увита със златна нишка. Тя също беше тер-ангреал, въпреки че Елейн така и не бе успяла да разбере какво върши, преди бременността да я принуди да спре тези проучвания. Не знаеше, че сестра й си го носи. Очите на Авиенда бяха почти замъглени, докато се взираше в него.

— С какво толкова те възхищава? — попита Елейн. Не за първи път я виждаше така упоено да оглежда малкия нож.

Авиенда се сепна и примига. Желязното острие — приличаше на желязно поне — съвсем не беше наточено, доколкото можеше да прецени Елейн, и беше малко по-дълго от дланта й, но широко. Дори върхът беше много затъпен за мушкане.

— Мислех да ти го дам, но ти така и не каза нищо за нея, затова си помислих, че сигурно греша, а така щях да си повярвам, че си в безопасност поне за някои заплахи, докато ти не си. Затова реших да го задържа. Така, ако съм права, поне ще мога да те защитя, а ако греша — няма да навреди.

Елейн объркано поклати увитата си с кърпа глава.

— За какво да грешиш? За какво говориш?

— За това — отвърна Авиенда и вдигна камата. — Мисля, че ако притежаваш това, Сянката не може да те види. Нито Безоките или Изчадията на Сянката, може би и самият Листогуб. Но след като не го видя, значи трябва да греша.

Сефани ахна и ръцете й замръзнаха. Есанде не я смъмри тихо. Есанде бе живяла твърде дълго, за да се стъписва заради едно споменаване на Сянката. А и заради повече, впрочем.

Елейн зяпна. Беше се опитвала да учи Авиенда да прави тер-ангреали, но в това сестра й не притежаваше и трошица способност. Но все пак може би имаше друго умение, навярно дори такова, което да може да се нарече Талант.

— Ела с мен — рече тя, хвана Авиенда под мишницата и почти я задърпа от гардеробната. Есанде ги последва с порой от възмутени възклицания, а и Сефани — мъчеше се да привърши с копченцата на Авиенда почти тичешком.

Огънят в голямата дневна пращеше в двете камини и макар да не беше толкова топло като в гардеробната, все пак беше уютно. Двете с Авиенда най-често се хранеха тук, на масата с резбовани на спирални орнаменти ръбове, насред пода с бели плочки, на столовете с ниски гърбове. В единия край на масата бяха струпани няколко подвързани с кожа книги — истории на Андор и древни сказания. Огледалата на лампите хвърляха добра светлина и двете вечер често четяха тук.

По-важното беше, че дългата маса до облицованата с тъмно дърво стена бе покрита с тер-ангреали от съкровищницата, която Родството беше крило в Ебу Дар — чаши и купи, статуетки и фигури, накити, всевъзможни неща. Повечето изглеждаха съвсем обикновени, ако се оставеше настрана малко странната им форма, но дори привидно най-крехките не можеха да се счупят, а някои бяха много по-леки или по-тежки, отколкото изглеждаха. Вече по никакъв начин не можеше да ги проучва безопасно — Мин я бе уверила, че бебенцата няма да пострадат, но след като Силата й се изплъзваше, да увреди на себе си бе повече от възможно — ала всеки ден сменяше нещата, подредени на масата: вадеше напосоки най-различни неща от панерите в килера само за да може да ги погледа и да поразсъждава над онова, което бе научила, преди да забременее. Не че беше научила кой знае какво — всъщност нищо, — но поне можеше да помисли за тях. Изобщо не се притесняваше, че нещо може да бъде откраднато. Рийни беше пропъдила повечето, ако не и всички крадливи слуги, а за останалите се грижеше постоянната охрана на входа.